Османските книжни пари – предвестник на италианските мини-ботове?

Преди около месец The Wall Street Journal излезе с материал, обясняващ намеренията на евроскептичните части от италианския политически сектор да пуснат мини облигации (mini-ВОТ от Buoni Ordinari del Tesoro – т.е. букв. „малки обикновени облигации на хазната“) с номинал от 50 евро, а според други източници – 100 евро. Идеята на италианските евроскептици се препредаде и в български сайтове и според тях въпросните безлихвени бонове, ще представляват пари, които: „няма да съставляват конкуренция на еврото, но ще може да се приемат вътре в Италия за плащане на всякакви стоки и услуги, ако платецът и получателят на плащането са съгласни да използват тези книжа като платежно средство“.

Написаното беше повод и за активни дебати, включително и в българските социални мрежи. Без цел да ми е поднасянето на претоплени манджи на читателите, ще се опитам да разгледам случая през призмата на един исторически пример от Балканите.

Това, което на практика предлагат италианските политици, е емитиране на паралелни на еврото пари, които да се използват от държавната хазна за облекчаване на дефицита, при вътрешни плащания и т.н. Като се абстрахирамe от реакцията на редица финансисти, според които това е началото на края на еврото, ще напомня, че тази практика никак не е нова и примери за нейното прилагане, някои от които успешни, а други катастрофални, могат да се вземат и от близката и по-далечната финансова история.

Тук ще представя сходен пример от Балканите (от 40-те години на XIX век) и по-конкретно Цариград. Тогава е бил налице горе-долу същият казус. Съществувал е почти перманентен държавен дефицит и увеличаващ се дълг (като в Италия), златно-сребърен стандарт с фиксиран курс между златната османска лира и сребърния грош (подобно на еврото, което е някакъв вид стандарт) и съответно намерение на османското правителство да емитира бонове с малък номинал, които да носят лихва и да се използват от населението и като пари. По-късно тези бонове се емитират и без да носят лихва – като книжни пари, циркулиращи на пазарите заедно със златните и сребърните, и приемани при данъчни разплащания (каквато е и идеята на Апенините).

Няколко думи за османската парична система

Ще ретроспектирам, че през 1844 г. Османската империя възприема биметален стандарт и в основни монетни единици се превръщат златната лира и сребърният грош. Цената на лирата е фиксирана и възлиза на 100 гроша. Стриктно се определя златната монета да тежи 7,216 грама и съответно да е с чистота от 91,67%, или, иначе казано, всяка златна лира съдържа 6,6 грама от ценния метал. Постановено е съответно сребърният грош да тежи 1,2027 грама и да бъде с чистота от 83 %. Така във всеки грош има един грам чисто сребро. Нормативно се определя и стриктно запазване на съотношението между двата благородни метала (т.нар. gold/silver ratio) на 15,09. С други думи, османците възприемат ясна парична система, определяна от мнозина изследователи като надежден гарант срещу инфлацията.

От друга страна, стабилността на монетния ред далеч не означава, че османските финанси са наред. Бюджетните дефицити перманентно тормозят държавното съкровище. Приемането на посочения горе стандарт не позволява на османците да девалвират монетите си. Нещо, което те охотно правят през предходните столетия, за да могат да финансират дефицита в хазната. Вътрешните заеми също са ограничени, доколкото местните капитали са недостатъчни и това ще резултира в първите външни заеми от 50-те години на XIX век, които в перспектива пък ще доведат до фалита от 1875 г.