Може ли Бойко Борисов да означава завръщане към стабилността?

Кой спечели на изборите в България – Западът или руският президент Владимир Путин? Може ли Москва да се възползва от хроничната политическа нестабилност в черноморската държава, където проруските настроения се коренят дълбоко?

Тези въпроси задава в публикация за Politico Димитър Бечев, преподавател в Oxford School of Global and Area Studies, гост учен в Carnegie Europe и автор на “Rival Power: Russia in Southeast Europe”, след четвъртите избори в страната от април 2021 г. насам.

Без съмнение малцина не са забелязали възхода на популистката партия „Възраждане“, която замени противопоставянето си на ваксините срещу Covid-19 с хвалебствия за „специалната военна операция“ на Путин в Украйна и чиято подкрепа се удвои до 10,2%, с което стана четвъртата по големина сила в новия парламент.

И все пак това, което наистина е заложено на карта, не е битка между неоимпериалистическа Русия, от една страна, и Европейския съюз и НАТО, от друга. По-скоро всичко опира до това дали гласоподавателите са готови да толерират завладяване на държавата и корупция, или да заложат на реформисти, които имат куража и енергията да водят борба за чисто управление. А последните избори не успяха да предоставят отговор на този въпрос, пише Бечев.

На хартия всички мейнстрийм партии в България силно подкрепят членството в западните клубове. ГЕРБ с 25,3% от гласовете е горд член на Европейската народна партия, ДПС – вероятният им коалиционен партньор, който вече е готов и желае да официализира партньорството си с ГЕРБ – има място в Renew Europe, „Продължаваме промяната“ гравитира около същата либерална група, БСП е член на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в Европейския парламент, а „Демократична България“ обединява ЕНП и Зелените.

Само „Възраждане“ и, до известна степен, „Български възход“ може да бъдат класифицирани като проруски. И дори ако човек добави БСП към сметката, тъй като избирателите ѝ наистина възхваляват Путин, над две трети от местата в новия парламент все пак отиват към „прозападните“ сили.

По същия начин, докато антизападните наративи на Кремъл наистина намират добро място в българското общество, обществеността и повечето елити са про-ЕС и НАТО. Не е изненадващо: милиардите от субсидии, изливащи се в България, и свободата на движение са жизнената сила на икономиката, политиката и обществото на страната. В същото време НАТО е върховният гарант на националната сигурност, дори за онези, които, подобно на президента Радев, вярват, че е по-добре София да поддържа нисък профил в продължаващата война.

Въпросът е какво всъщност означава да принадлежиш на Запада, пише Бечев.

Възползва ли се само България от НАТО, или наистина допринася за колективната отбрана? В същия смисъл, дали ЕС е просто касичка, от която се възползват политическите предприемачи и тяхната клиентела, или е сила за положителна промяна? Наистина, краткият кабинет на Кирил Петков се опита да подобри управлението и да заздрави върховенството на закона, но истината е, че той гребеше срещу течението, борейки се с разклатена коалиция, умели противници, двуцифрена инфлация, както и безпокойството и страха от войната на населението.

За разлика от това вероятното връщане на ГЕРБ на власт показва устойчивостта на статуквото, пише авторът. Обещавайки да възстанови стабилността, Борисов може да разчита на приятели и съюзници – от главния прокурор, който отказва да повдигне обвинение срещу него, до медиите и ЕНП. Контролът на партията над местните власти и фактическото ѝ партньорство с президента – преди твърд критик, който сега се сдуши със съперника си – без съмнение също помагат.  

Нито „победата“ на ГЕРБ обаче печели доверие, нито стабилността наистина е възможност, тъй като дори след като се обедини с ДПС и „Български възход“, Борисов все още ще има с 4 места по-малко за мнозинство. Така той може да се нуждае и от одобрението на „Възраждане“ и ще търгува с тази мисъл наум. Ето защо той предпочита широка коалиция, при която „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ споделят отговорността да управляват страната на фона на обещаващата сурова зима.

Но макар че идеята за такова широкообхватно „евроатлантическо“ правителство във време на сътресения – вероятно под министър-председател технократ – се споменава от ГЕРБ както в ефир, така и на срещи с чуждестранни дипломати, нито една от страните не се интересува от компанията на Борисов, олицетворение на корупцията в техните очи. Нито пък желаят връзка с ДПС – дългогодишните сътрудници на ГЕРБ в неформален силови картел – който изглежда готов да се възползва от милиардите, които ще бъдат изплатени чрез Механизма за възстановяване и устойчивост на ЕС. Гласоподавателите и на двете партии следят изкъсо представителите си и със сигурност ще накажат електорално всяко подобно обръщане, поради което Петков от самото начало изключи голяма коалиция, пише Бечев. Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов. Снимка: Димитър Кьосемарлиев, Investor Media Group

Вместо това Борисов вероятно ще трябва да създаде своя собствена нестабилна коалиция, събираща клептократи, олигарси, опортюнисти и крайнодесни популисти – както и президента Радев. И въпреки че такова правителство може да се разпадне бързо и българите да се върнат към урните не след дълго, останалата част от ЕС вероятно все пак ще въздъхне с облекчение от възстановената „стабилност“ на страната, тъй като алтернативата би била още една служебна администрация, назначена от Радев, последвана от още един извънреден вот.

Като цяло България изглежда приклещена в един постоянен изборен цикъл, а цената е очевидна: проруските популисти печелят, избирателната активност пада до ужасно ниски нива - в момента под 40 процента - а страната изглежда безконтролна.

Но все пак има и нещо положително. 

Най-малкото „Има такъв народ“ - популистката партия, която се оттегли от коалицията на „Продължаваме промяната“ през лятото и причини сегашната криза – не успя да премине прага от 4%.

Но на по-фундаментално ниво изборите са инструмент за гражданите да държат сметка на политическите елити и в една политическа система, толкова лишена от прозрачност и белязана от корупция, честите ходения до урните може да бъде частична корекция на липсата на проверки и баланси, завършва Бечев.