Европа навлиза на нов терен в подкрепата си за стратегическите зелени индустрии

Да се каже, че Европейският съюз (ЕС) проявява нов ентусиазъм по отношение на индустриалната политика – правителствена подкрепа за стратегически индустрии – може да изненада онези, особено американците, които смятат европейските икономики за вече безнадеждно омотани от регулации и изкривени от дирижизма, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.

И все пак, когато правителствените ръководители на ЕС се срещнат тези дни в Брюксел, за да планират своята версия на мащабните разходи за зелени технологии на Джо Байдън, те ще изследват някои нови територии. Все по-голям брой лидери се тревожат, че традиционната роля на ЕС за насърчаване на вътрешната конкуренция е недостатъчна за създаване на глобални командни позиции в интензивните на инвестиции технологии на бъдещето.

Вярно е, че европейските икономики често са силно регулирани, някои главно на ниво ЕС (продуктови стандарти), а някои на ниво държави членки (закони за минималните заплати и профсъюзите). Също така е вярно, че някои, особено Франция, отдавна се опитват да подкрепят отделни компании, наричайки ги „национални шампиони“. Но десетилетията на натрупване на държавна помощ и закони за конкуренцията (антитръстови) попречиха на ЕС да създаде нещо подобно на управлявания от държавата стратегически инвестиционен модел, следван от много източноазиатски страни – и все повече от САЩ при администрацията на Байдън.

Досега икономистите като цяло смятаха тези ограничения за добродетел. Томас Филипон, френски икономист, пише убедително и контраинтуитивно за динамичните отворени европейски пазари, които все повече контрастират с регулациите в САЩ, създадени от антиконкурентното лобиране. Той твърди, че мощни и агресивни агенции на ЕС като дирекцията по конкуренцията, в момента ръководена от бившия датски министър на икономиката Маргрете Вестагер, са по-силни противотежести на концентрацията на пазара и държавния контрол, отколкото съответните служби в САЩ. Въпреки общоприетото схващане, че Париж и Берлин си поделят управлението на ЕС, дирекцията на Вестагер вбеси тези столици, като блокира сливането между железопътните компании Alstom и Siemens.

Сега дори инстинктивно либералните икономисти приемат, че повече държавно насочени инвестиции може да са подходящи за зелените индустрии, които имат бързо напредваща технологична граница и предимството на първия влязъл. ЕС се бори да създаде нови инструменти за финансирането и насочването им.

Разхлабването на правилата за държавна помощ на национално ниво породи основателни опасения, че Франция и Германия изсмукват инвестиции от други държави членки. Във всеки случай национално фокусираната индустриална политика не създава непременно далновидно стратегическо мислене. Германия, например, има мощен и тясно свързан индустриално-политически комплекс - Volkswagen е частично собственост на регионалното правителство на Долна Саксония - но германската автомобилна индустрия беше болезнено бавна при започването на производство на електрически превозни средства.

Франция традиционно се съсредоточава върху подкрепата на отделни компании, със силно пропусклива кариерна мембрана между правителството и корпоративните елити, давайки на предпочитаните бизнеси влиятелен глас в съда. Но е трудно да се посочат някакви системни постижения. Президентът Жак Ширак през 2005 г. си навлече много международни подигравки за своята „стратегическа политика за киселото мляко“, заплашвайки да блокира враждебното поглъщане на френската хранителна компания Danone от PepsiCo на фона на говоренето за пороците на американския капитализъм. Всъщност това беше еднократна тактическа услуга за Danone. Когато корпоративната стратегия на компанията се промени, две години по-късно тя продаде своето бисквитено подразделение на Kraft Foods доброволно и без много драми. Въпреки многократните официални френски изказвания за важността на индустриалния сектор, промишлеността е само 9 процента от БВП на Франция, същия дял като в Обединеното кралство и по-ниско от 11-те процента в САЩ.

За да насърчи зеления преход и да противостои на субсидиите на САЩ, Франция сега се е насочила към по-широк подход. Освен че подкрепя известно разхлабване на законите за държавна помощ на ЕС - правилата бяха критикувани наскоро заради прекомерната сложност от френския еврокомисар за вътрешния пазар Тиери Брьотон - тя предлага общоевропейски фонд за стимулиране на стратегически индустрии. Лоранс Бун, френската министърка за Европа, ми каза: „Твърде дълго смесвахме индустриалната политика с националните шампиони. Сега преминаваме от фирмен към секторен подход.”

Идеята за финансиране на повече съвместни инициативи сама по себе си създава безпокойство във фискално консервативните страни членки на ЕС като Германия. Знак за чувствителността по темата е, че Франция промени първоначалното име на предложението си, от Fonds Souverain (Суверенен фонд) на Fonds de Souveraineté (Фонд за суверенитет), отчитайки съпротивата срещу идеята за общоевропейско финансиране и управление на богатството. Бун казва: „За да убедите много държави членки, преди да говорите за пари трябва да говорите за проекти.“

Разработването на индустриална политика за целия ЕС, която може да обхване трансграничните вериги за доставки, ще включва скъсване с философиите и институциите от миналото. Това ще отнеме време и ще срещне съпротива. Но стремежът да се отговори на зелените инвестиции в САЩ, да не говорим за Китай, би трябвало да означава, че може да се навлезе на нов терен.