Как да се възпитават децата в расов аспект?

Римляните много приличаха на нас в много отношения. Те са имали организирана религия, работеща канализация и зъболечение. Но са нямали черни хора. Със сигурност е имало много римляни с тъмна кожа и Римската империя е имала много срещи с други нации и империи, управлявани от хора, които сега бихме класифицирали като „черни“. Но нашето определение за „чернота“ е нещо, изобретено постепенно в течение на модерната епоха, пише колумнистът на Financial Times Стивън Буш, който е чернокож.

За разлика от други съвременни изобретения обаче има полезна „занаятчийска“ идустрия, която обича да разширява концепцията назад във времето. В Обединеното кралство нова детска книга, „Брилянтна черна британска история“, определя както Квинт Лолий Урбикус, един от римските управители на Великобритания, така и Септимий Север, римският император, чиято кампания за завладяване на днешна Шотландия била осуетена от смъртта му, като „черни британци“.

В исторически аспект, разбира се, това е чиста измислица. Север е роден в Африка и е изобразяван с тъмна кожа в съвременни творби, но той не е бил повече „черен“ в смисъла, който го разбираме днес, отколкото това, че съм израснал близо до римски път, ме прави центурион, пише авторът. Той не е бил британец и тъй като е дошъл тук като завоевател, би намерил термина за обиден.

Но, разбира се, Брилянтната черна британска история всъщност не е историческа книга, точно както изненадващо увлекателната християнска анимационна поредица „Истории със зеленчукови герои“ не е реално библейско образование. Това всъщност са морални сказки за загрижени родители, които да четат на малките деца, за да ги подготвят за живота на възрастните. Такава е и цялата гама от това, което бихте могли да наречете „приятни приказки за либерални деца“: поредицата „Малки хора, големи мечти“, която иска да научи децата, че могат да правят всичко и да бъдат всичко. Това включва силно напудрени истории за хора като Коко Шанел (с акцент върху предприемачеството и стилните тоалети, но бегла спрямо нацизма и кокаина) и Жан-Мишел Баския (чернокож американски художник неоекспресионист – бел. прев.; много се експлоатира сексуалната му откритост, по-малко ранната му смърт и пристрастяването към хероина).

Нито една от тези книги не е лишена от противоречия. Дори „Истории със зеленчукови герои“ е недолюбвана от някои ултраортодоксални християни, защото внушава, че говорещите зеленчуци могат да влязат в Небесното царство, привилегия, предоставена само на хората. Но мисля, че не е особено полезно да се критикува Брилянтната черна британска история, посочва авторът, защото тя категорично противоречи на чудесната „Африкански европейци: една неразказана история“ на чернокожата историчка Оливет Отеле, или да се търсят кусури на „Истории със зеленчукови герои“, защото не отговаря на това, което всъщност казва Библията.

Това са текстове, предназначени да насочат децата към тези книги, когато пораснат. Като такива, те се борят със същите предизвикателства, с които родителите и училищата трябва да се съобразяват в цяла гама от проблеми, от раса през религия и сексуално здраве до политика: каква е правилната комбинация от измислица и откритост, за да се подготвят малките деца за широкия свят?

Точните последици от разказването на децата за Коко Шанел и пропускането на сътрудничеството ѝ с колаборационисткото правителство на Виши по време на войната са трудни за измерване, но разполагаме с по-добри данни за това какво мислят децата, когато става въпрос за раса. Както Маргърит Райт обяснява в брилянтната си книга „Аз съм шоколад, ти си ванилия“, която черпи от нейния опит в работата с американски деца, децата в предучилищна възраст имат малко интуитивно разбиране за расата. Попитано от Райт какъв цвят е, едно от децата отговорило първо, че е „синьо“, а след това „червено“. Друго казало, че изглежда като друго дете, защото ходели заедно на училище.

Всъщност малките деца, дори в общество със свръхрасово съзнание като САЩ, имат по-разкрепостено отношение към расата от възрастните. Когато започнат да разбират, че не са нито червени, нито сини, прибягват до по-точни етикети като „праскова“ или „шоколад“. Едва когато пораснат, те достигат до категориите за възрастни и започват да повтарят техните стереотипи.

Отворените и либерални нагласи на децата относно расата неизбежно ще се сблъскат болезнено с обществото, в което живеят. Някои ще изпитат расизъм, други ще го упражнят, а някои ще направят и двете. Но при подготовката им за всичко това не е непременно полезно да се каже, че Септимус Север е бил черен или наистина британец. Също така е, меко казано, оптимистично да завършим, както прави Брилянтната черна британска история, с това, че „един ден расизмът ще изчезне“.

Това, което книгата има за цел, е да въоръжи младите чернокожи деца със способността да казват „не, аз също съм част от тази страна и то от дълго време“, точно както историята на Коко Шанел за деца има за цел да насърчи младите читатели да мислят, че могат да бъдат едновременно стилни и успешни в бизнеса. Приказките работят, както ще ви каже всеки, който е прекарал известно време с малко дете. Да ги разказваме като подготовка за живота на възрастните е добре при условие че помним, че са само приказки, завършва Буш.