Образованието, науката и България: защо изоставаме там, където Европа инвестира най-много

България от години следва европейските политики в областта на образованието и науката. На хартия страната е част от Европейското образователно пространство, а университетите участват активно в международни програми, партньорства и редица проекти. Но зад тази формална интеграция стои един ключов въпрос: доколко тези политики се превръщат в реални резултати и защо продължаваме да изоставаме?

Висшето образование: повече дипломи, но не и повече качество

Данните показват ясен парадокс. Делът на младите хора с висше образование в България постепенно нараства и в някои сегменти достига или дори надхвърля средните стойности за Европа. В същото време бизнесът продължава да отчита недостиг на квалифицирани кадри, особено в области като инженерни науки, информационни технологии и природни науки. Разликата в доходите между висшисти и хора със средно образование остава значителна, което потвърждава икономическата стойност на образованието.

Но това не компенсира основния проблем – образованието не създава достатъчно умения, които пазарът на труда търси.

Проф. д-р Еленита Великова

Снимка: Личен архив

Проф. д-р Еленита Великова е утвърден преподавател, учен и експерт с над 20 години опит в катедра „Икономика на туризма“ към Университет за национално и световно стопанство (УНСС). Към момента заема длъжността главен секретар по науката на УНСС и е директор на Глобалния център за устойчивост на туризма и управление на кризи. Хабилитирана е като професор в областта на управлението на събития в туризма. Нейната експертиза обхваща събитиен туризъм, здравен, СПА и уелнес туризъм, устойчиво развитие, стратегически алианси и аутсорсинг, като активно свързва академичните знания с практическите нужди на индустрията.

Проф. д-р Великова е независим експерт към Министерството на туризма и Националната агенция за оценяване и акредитация. Тя е председател на Комисията за насърчаване и оценка на научноизследователската дейност в УНСС, заместник-председател на Програмния съвет по НИД и член на Контролния съвет на Българската камара за образование, наука и култура. В тези си роли работи активно за повишаване на качеството на научните изследвания и за устойчивото развитие на образованието и науката в България.

Науката: най-слабото звено

Научноизследователската дейност остава едно от най-уязвимите звена на системата. България инвестира под 1% от брутния вътрешен продукт в научни изследвания и иновации – значително под средното за Европейския съюз, където този дял често надхвърля 2–3%. В университетите едва 4% от разходите са за научна дейност, при около 31% средно за OECD.

Това означава, че висшите училища у нас функционират предимно като образователни институции, а не като центрове за създаване на ново знание. Последствията са ясно видими – ограничено участие в иновационни процеси, ниска конкурентоспособност и продължаващо изтичане на млади учени към чужбина.

Изследователските университети: елит или административна категория?

В опит да доближи европейските модели, България въведе категорията „изследователски университет“. С Постановление 226 през 2021 г. бяха определени критериите за придобиване на статута и първите висши училища в тази категория. Целта е концентрация на ресурси и стимулиране на научната продукция. На практика именно тези университети генерират по-голямата част от научните публикации и привличат значителен дял от международното финансиране, включително по програми като Horizon Europe.

Тази политика води до оформяне на двускоростна система:

• от една страна, изследователските университети с по-добра инфраструктура и международна активност;
• от друга – висши училища, фокусирани основно върху преподаването, с ограничен научен капацитет и липса на финансиране за наука и иновации.

Този модел не е непознат в Европа. Разликата е, че в държави като Германия или Нидерландия подобна диференциация е подкрепена със значително по-високо финансиране и ясна стратегическа визия. В българските условия обаче съществува риск тази диференциация да доведе не до повишаване на качеството, а до задълбочаване на неравенствата в системата.

Недофинансиране и зависимост от външни ресурси

България инвестира около 3,3% от БВП в образование, докато средното за развитите икономики е 4,7%. Разходите на студент също са почти два пъти по-ниски от тези в развитите страни. Това не е просто статистика – това означава: по-ниски заплати за преподаватели, ограничена научна инфраструктура и по-слаба международна конкурентоспособност.

В същото време университетите разчитат в значителна степен на външно финансиране – основно европейски програми и проекти. Това създава зависимост, при която развитието на научната дейност често следва наличието на външни средства, а не дългосрочна национална стратегия.

Европейски политики, българска реалност

Европейските политики в образованието и науката са насочени към:

• развитие на иновации и научни изследвания;
• дигитална трансформация;
• тясна връзка между образование, бизнес и общество.

България формално следва тези приоритети. Но на практика тяхното прилагане остава частично и неравномерно.

Истинският проблем

Проблемът не е в липсата на стратегии. Проблемът е в разминаването между политики и реални резултати.

Системата:

• създава дипломи, но не винаги знания и умения;
• поддържа университети, но не стимулира достатъчно научни постижения;
• въвежда категории като „изследователски университет“, но без необходимата ресурсна подкрепа за насърчаване на иновациите в „другата“ категория университети.

Ако Европа инвестира в образование като двигател на икономиката, България все още го третира като разход.

Въпросът не е дали страната следва европейските политики. Въпросът е дали има капацитета и волята да ги превърне в реални резултати.

Без целенасочени инвестиции в наука, без ефективна връзка между университетите и икономиката и без устойчива подкрепа за изследователските институции и яснота при определянето им, България ще продължи да догонва – но трудно ще настига.