Независимостта е най-лошата форма на централно банкиране - с изключение на всички останали

Тъй като сега САЩ имат най-високия в историята си дълг в мирно време, Тръмп иска паричната политика отново да бъде подчинена на нуждите на управлението на официалния дълг. Принуждаването на обществото да отпуска заеми на правителството при нереалистично ниски лихвени проценти е един от начините за справяне с дефицита. Само че спектакълът около т. нар. „голям красив закон“ показва, че има смисъл от независима централна банка, която е овластена да казва на политиците, че няма да им помогне да избегнат трудни избори. Нищо чудно, че чуждестранните инвеститори губят вярата си в долара.

От Волкър до Пауъл

За сегашното напрежение около Джером Пауъл има прецедент от края на мандата на Пол Волкър по времето на Роналд Рейгън. Резултатите на Волкър се смятат за обратни на тези на Пауъл: той „уби“ инфлацията, като предизвика рецесия, докато Пауъл позволи на инфлацията да се ускори, като същевременно избегна икономическо забавяне. Но те напускат при сходни обстоятелства.

През 1987 г. краят на мандата на Волкър наближава. Икономическият екип на президента Рейгън беше назначил всички останали гуверньори на Фед и не прояви ентусиазъм да го покани отново за трети мандат. Великият Волкър вече не беше необходим. Той подаде оставка по-рано, за да избегне позора да моли за собствената си работа. „След дълги месеци на забавяне на новините за повторното му назначаване, Волкър имаше всички основания да заключи, че Белият дом не иска той да продължи“, коментира The New York Times. „Там го смятаха за „твърде независим“ и „твърде влиятелен“.

Оставката му постави началото на 18-годишния мандат на Алън Грийнспан.

Подобно на Пауъл 38 години по-късно, тогава Пол Волкър не пожела да отслаби долара, както искаше администрацията на Рейгън. Той се различаваше от Грийнспан по отношение на регулирането. Волкър беше дълбоко скептичен по отношение на всички финансови иновации („Единственото полезно нещо, което банките са изобретили за 20 години, е банкоматът“, каза той през 2009 г.) и искаше строгите банкови правила от епохата на депресията да останат в сила. Грийнспан контролираше масовото намаляване на тези правила.

Днес Пауъл не е склонен да намали лихвените проценти (и да помогне на американските износители, като отслаби долара), а президентът повиши Мишел Боуман на поста заместник-председател по банковия надзор на мястото на Майкъл Бар, който подаде оставка предсрочно под натиска на Белия дом. За радост на банковата индустрия Боуман продължи да изпълнява амбициозна програма за дерегулация.

Съмнения в демократичните принципи

Съществува аргумент срещу управлението на централните банки от политици, който води началото си поне от Платон: демократичните институции трудно могат да действат бързо и последователно. Когато това се случи и те се поддадат на тиранията на масите, те могат да не успеят да осигурят това, от което хората наистина се нуждаят.

Трудно е обаче това да се приеме, защото централните банки са станали доста могъщи. Страничен продукт от излизането на Ричард Никсън от Бретън-Уудската система през 1971 г., което сложи край на обвързването на долара със златото и свързаните с него фиксирани обменни курсове, беше издигането на централните банкери на пиедестал. Без обвързване със златото доверието в дадена валута занапред щеше да зависи от доверието в централната банка - или от липсата на такова.

Отделянето на централните банки от партийната политика стана решаващо. Пазарите трябваше да знаят, че лихвените проценти няма да се променят само защото хората са избрали Тръмп или Ердоган. Но вместо това светът получи изключително мощни институции без демократична отчетност. Платон, заклетият антидемократ, спечели почти по подразбиране.

В борбата с всички финансови кризи през последните години независимите централни банкери се оказаха най-ефективните участници. По време на световната финансова криза трудно справящият се Конгрес на САЩ не можа да постигне съгласие по TARP (Troubled Assets Relief Program) за спасяване на банките. Водеща роля пое Фед с изключително спорната политика на количествени улеснения (QE) - изкупуване на държавни облигации с цел поддържане на по-ниска доходност.

Няколко години по-късно Европейската централна банка (ЕЦБ) не се намеси в кризата с държавния дълг в еврозоната с надеждата, че политиците ще сключат фискални споразумения, за да предотвратят фалита в страни като Гърция, Португалия и Испания. Когато това не се случи, Марио Драги обеща да направи „каквото е необходимо“, за да спаси еврото: „И повярвайте ми, това ще бъде достатъчно.“ И наистина беше така.

Точно както Уинстън Чърчил е казал, че демокрацията е най-лошата форма на управление „с изключение на всички онези други форми, които са били опитвани“, така и независимостта може да е най-лошата форма на централно банкиране - с изключение на всички останали.

Скоро след като напусна поста си, мнението на Кен Кларк за независимостта се смекчи. Той подкрепи идеята да се позволи на Английската централна банка да определя лихвените проценти, но предложи в Комисията по паричната политика да има по-малко икономисти. Подобно на Джером Пауъл, Кларк е юрист, а не икономист. Това може да е добър съвет за администрацията на Тръмп. Но ключовото е, че когато бъде избран наследникът на Пауъл, той трябва да бъде оставен да върши работата си свободно.