САЩ и Израел вече не могат да крият различията си относно Иран

Нищо чудно, че миналата седмица Доналд Тръмп наруга предполагаемия си приятел и съюзник Бенямин Нетаняху. В рамките на няколко дни след този телефонен разговор от 1 юни Израел и Иран отново се оказаха на пътя на военна ескалация, която вече не може да се определи като нарушение на примирието. Тя може да се окаже потенциално фатална заплаха за опитите на американския президент да сложи край на войната, пише колумнистът на Bloomberg Марк Чемпиън в материал.

Причината за спора им на пръв поглед е проста. Израел твърди, че априлското прекратяване на огъня между Техеран и Вашингтон не обхваща Ливан и че следователно израелските войски ще продължат да се сражават с „Хизбула“, докато шиитската групировка представлява заплаха за сигурността на северните погранични общности в Израел. Иран твърди, че сделката обхваща Ливан, който е просто още един фронт в същата война – и разбира се, че е така.

Именно защото смята „Хизбула“ за инструмент на иранския Гвардейски революционен корпус, Израел искаше да започне войната на първо място. Израелците с право обвиниха гвардейските сили, че са организирали цяла мрежа от проксита от милиции – от хутите в Йемен, през „Хамас“ в Газа и до „Хизбула“ в Ливан – срещу единствената еврейска държава в света. Тази иранска стратегия допринесе пряко за зверствата от 7 октомври 2023 г.

Само такава контролирана или вдъхновена от Иран мрежа може да обясни защо „Хизбула“ откри втори фронт срещу израелците на 8 октомври същата година, много преди това да може да се опише като отговор на израелските военни ексцесии срещу палестински цивилни в Газа. По същата причина „Хизбула“ отново се включи в битката, когато САЩ и Израел нападнаха Иран през февруари. И затова хутите избраха този уикенд да атакуват Израел и да обявят, че затварят пролива Баб ал-Мандеб за израелски кораби.

Тези последни действия на хутите бяха до голяма степен символични. И все пак колективното послание, което Техеран се стреми да предаде, е ясно; то е, че съобщенията за смъртта на така наречената Ос на съпротивата са силно преувеличени. Последният пристъп на ескалация е насочен единствено към Израел, което служи за вбиване на клин между страната и САЩ, тъй като разкрива точката, в която интересите им се разделят.

В понеделник Техеран сякаш искаше да сложи край на поредицата от ответни въздушни и ракетни удари, като заяви, че ще се въздържи от по-нататъшни атаки – стига Израел да не бомбардира крепостите на „Хизбула“ в Бейрут. Нетаняху сега е изправен пред болезнена дилема: трябва ли да се подчини на Тръмп, като ограничи кампанията си срещу „Хизбула“ на фона на иранските заплахи, като по този начин им осигурява известна безнаказаност и възпираща сила? Или трябва да пренебрегне Тръмп и да отприщи Израелските отбранителни сили срещу ливанската столица?

Новите лидери в Техеран разбират това. Без съмнение те го виждат като печеливша ситуация за всички. Те знаят също, че „Хизбула“ е възстановила част от загубената си преди войната полезност, като се е сдобила с дистанционно управляеми дронове с видимост от първо лице, на които израелската отбрана изглежда не е подготвена да противодейства.

Този въпрос би бил истинско затруднение за всяко израелско правителство, защото народната подкрепа за „довършване на работата“ в Ливан е висока. Нетаняху е изправен пред гнева на целия политически спектър заради очевидното подчинение на израелските отбранителни интереси на американските.

Но това не е кое да е израелско правителство. Не всеки израелски лидер би ръководил десетилетна политика за сигурност, която даваше приоритет на потискането на Палестинската власт за сметка на „Хамас“, позволявайки на терористичната групировка да постигне успех отвъд най-смелите си мечти на 7 октомври. Нито пък не всеки израелски лидер би отказал да изготви политическа стратегия, която да съпътства употребата на сила, последвала в Газа, Западния бряг и Ливан – въпреки че беше принуден от Тръмп да проведе наскоро разговори с централното правителство.

Както бившият израелски премиер Ехуд Барак написа в статия за либералния вестник „Аарец“ в понеделник, историята, която се продава на израелците – че израелската армия може да унищожи „Хизбула“ веднъж завинаги само ако ръцете ѝ не са вързани – е „опасна илюзия“ и съвместният подход с ливанското правителство, което също иска „Хизбула“ да бъде обезвредена, е по-обещаващият път. Историята на предишни болезнени неуспешни израелски нахлувания в Ливан говори много за това.

Не всеки израелски лидер също така би подвел Тръмп да повярва (противно на съветите на американската военна и разузнавателна общност), че убийството на върховния лидер на Иран би довело до бърз колапс на Ислямската република като цяло. Нито пък биха позволили на страната си да стане толкова дипломатически изолирана, колкото е.

Именно тези стратегически провали, на фона на безспорен военен успех, оставиха Израел без много добри възможности. Нетаняху може да се надява на бърз колапс на режима в Техеран, за да разреши дилемата си, но това е малко вероятно. Като алтернатива, той може да се опита да убеди САЩ да се присъединят към дългосрочна политика на периодични атаки, за да поддържат Иран слаб, което би довело до една вечна война. Това също изглежда малко вероятно – или поне не е в интерес на САЩ, техните съюзници от Персийския залив или световната икономика.

Ако не се случи едно от тези малки чудеса, рискът Израел да бъде принуден да приеме мирно споразумение, което оставя една разярена и окуражена Ислямска република, е реален. Без съмнение Нетаняху, подобно на Тръмп, вярваше през февруари, че една кратка, победоносна иранска война може да спаси помръкващите му политически перспективи преди израелските избори, насрочени за октомври. Това беше лош залог.