Паундът дава фалшива илюзия за суверенитет на Великобритания

Маргарет Тачър веднъж каза, че никога няма да позволи на „белгийците“ да определят стойността на британската лира. По това време тогавашният премиер се борeше срещу плана на финансовия си министър Найджъл Лосън да фиксира паунда в рамкита на европейския валутно-курсов механизъм (ERM). По някаква причина Тачър ме определи като един от поддръжниците на Лосън. „Белгийците“, също толкова необяснимо, беше терминът, който тя използваше за ЕС, пише Филип Стивънс за Financial Times.

Тогава Тачър вече бе слязла от властта, заменена от Джон Мейджър. Въпреки това паундът се превърна в неприкосновена емблема на националния суверенитет в дългата война на Консервативната партия с Брюксел. Не след дълго друг лидер на торите, Уилиъм Хейг, обещаваше да „спаси“ паунда от еврото. Но „Черната сряда”, както можем да кажем, начерта маршрута на торите към вота за Brexit през 2016 година.

Припомних си за срещата с Тачър от доклад, публикуван наскоро от анализатори на Bank of America. След референдума за Brexit паундът по-скоро изгуби статута си на убежище на стойността. Според анализаторите той вече не може да се сравнява с традиционните си аналози като долара, йената, швейцарския франк или еврото. Вместо това лирата може би наподобява по-скоро валута на развиваща се икономика, като мексиканското песо. Ефективният валутен курс на паунда е спаднал с около 14 на сто от 2016 г., като бюджетният дефицит и този по текущата сметка вещаят допълнителни проблеми.

В интерес на истината превръщането на лирата от Тачър в основен стълб на държавността не съответстваше на ролята на валутата в съдбините на Великобритания след войната. В продължение на десетилетия постоянната заплаха от девалвация тежеше като воденичен камък на шията на няколко последователни премиери. През 1945 г. около половината от световната търговия все още се извършваше в лири. Оттам насетне този дял непрекъснато намаляваше.

Провалилите се усилия за защита на глобалния престиж на Великобритания чрез запазване на така наречените паундови баланси, държани от чуждестранни централни банки и финансови институции, оставиха британските правителствата на милостта на международните инвеститори и спекуланти.

Това доведе и до поредица от политически скъпи девалвации. През 1950 г. една лира купува около 12 германски марки. Ако еврото го нямаше днес, британската валута щеше да струва малко над две.

В действителност натискът върху паунда отразява пропастта между решимостта на Великобритания да поддържа статута си на световна сила и неспособността на буксуващата й икономика да генерира достатъчно ресурси, които да отговарят на задграничните й амбиции и ангажименти. Цената на подкрепата за лирата беше пагубен подход към управлението на британската икономика.