Монетарната политика не е решение на неравенството

По-релевантно безпокойство предизвиква доминиращото съвременно изискване за „поддържане на гореща икономика“. То поражда две реални (и вероятно свързани) опасности: инфлация и финансова нестабилност.

По отношение на инфлацията, привържениците на този подход твърдят, че човек не може да знае къде се крие този риск, ако не тласне икономиката отвъд предела й. Но това също може да се окаже с висока цена, ако, както се опасяват някои, инфлацията скочи и това превишение се окаже много скъпо за обръщане.

Относно финансовата нестабилност, преобладава надеждата, че висшето регулиране ще я ограничи, дори и в най-лесната възможна монетарна среда. Това би могло да е вярно при идеална регулация. Но регулирането никога не е идеално. Освен това вече е лесно да се идентифицират уязвимости, особено в небанковия финансов сектор. Просто има толкова много дълг. Това може да е добре, ако лихвените проценти останат ниски. Но така ли ще бъде? Фокусирането върху резултатите, а не върху прогнозите (последният регулаторен завой на Федералния резерв – бел. прев.), прави това по-малко вероятно.

Това, в което BIS е напълно права, е че фискалната и структурната политики са основният начин за справяне с неравенството. Всъщност някои държави с високи доходи са доста ефективни при използването на първата по този начин. Големият контраст между САЩ и други богати държави в областта на неравенството в доходите, например, е в относителната липса на преразпределение. В някои големи развиващи се икономики преразпределението също е слабо, особено в уж социалистическия Китай.

Структурната политика е още по-сложен въпрос. Твърде често това е просто синоним на пазарната либерализация. Но финансовата либерализация със сигурност увеличи неравенството и финансовата нестабилност. Така че, добрата структурна реформа почти сигурно ще се стреми да ограничи областта на финансите. По същия начин, на пазарите на труда със значителни монопсони (монополи при търсенето – бел. прев.), дерегулацията може да бъде лоша за заетостта и неравенството. Нещо повече, нарастващото неравенство е почти сигурно фактор за създаването на структурно слабото търсене, което обяснява спадащите реални лихвени проценти и нарастващата задлъжнялост, характерни за нашата ера на „трайна стагнация“. Поради всички тези причини структурните реформи, за които трябва да мислим, са по-трудни, отколкото е според конвенционалното мислене.

BIS е права, че паричната политика не може да реши проблема с неравенството. Тя може да цели единствено широка макроикономическа стабилност. Дори това е трудно да се постигне, като се има предвид хроничната ни зависимост от експанзионистичната монетарна политика. В този контекст финансовите екстремуми със сигурност ще се появят отново, превръщайки регулацията в безкрайнo запушване на дупки. BIS коректно призовава за радикални структурни реформи. Но те трябва да бъдат правилните.