Съюзът между автократичните Русия и Китай е логичен. Засега!

Дори имаше сравнително незначителни случаи на единична „вълча” дипломация - невъздържани, агресивни изблици от страна на китайски представители - насочена към Москва, повдигайки въпроса дали един мощен Пекин може да тормози предполагаеми приятели точно както заклетите си врагове. Проблемът, казва Лукин, е, че „Пекин действа напористо не само спрямо противниците си, но и към всички: такова поведение се превърна в някаква мания, която китайските лидери или не желаят, или не могат да спрат. 

Има и други дебнещи проблеми. Напоследък руските ръководители гледат с недоверие към китайската инициатива "Пояс и път". Това е логично, като се има предвид, че една от целите на проекта е да превърне голяма част от Централна Азия - където Москва отдавна упражнява голяма власт - в китайска сфера на влияние. Описанието на Си Дзинпин за Китай като „почти арктическа сила“ не се харесва на Русия, която няма интерес да споделя своето арктическо влияние. И накрая, огромното въоръжаване на Китай не просто променя баланса на силите спрямо САЩ; то също така ерозира това, което някога беше асиметричното предимство на Москва в китайско-руските отношения.

Засега личните отношения между Си Дзинпин и Путин изглежда са циментирани от общ, интензивен антагонизъм към САЩ. Илюзия е да се мисли, че Вашингтон може в близко бъдеще да вбие клин между двамата си съперници.

Въпреки това днешното сравнително скромно напрежение между тях подчертава две по-дълбоки предизвикателства.

Първото е, че Русия не мечтае да се превърне в по-низшия партньор в авторитарна ос, доминирана от Пекин; тя вижда себе си като световна сила, която не приема заповеди от никого. Партньорството, насочено към подкопаване на САЩ, работи добре, когато дисбалансът на силите между Китай и Русия не е твърде ярък. С течение на времето това партньорство ще работи по-малко добре, ако този дисбаланс расте и Пекин продължава да използва своето влияние по неприемлив начин.

Второ, колебанията в руско-китайските отношения могат да бъдат вредни. В миналото периодите на тясно сътрудничество бързо отстъпваха място на враждебност. Между 20-те и 40-те години Сталин в определени периоди подкрепя правителството на Гоминдан в Китай, а в други неговия съперник - Комунистическата партия на Китай, като дори води погранични войни. В края на 50-те години Москва обмисляше да предостави ядрено оръжие на своя близък китайски съюзник, управляван от комунистите на Мао Дзедун. Десетилетие по-късно Русия водеше гранична война с Китай и обмисляше използването на ядрения си арсенал срещу него.

Днес сме далеч от нещо подобно. Но колкото повече Китай разпръсква влиянието си, толкова повече може да напомня на Путин - или неговия наследник - че днешният приятел може да бъде утрешен враг.