Заблудите на германската политика към Русия

Унищожителната война на Русия срещу Украйна и нелепата реторика на нейните елити повдигат спешни въпроси за бъдещето на европейците, за трансатлантическия съюз и за световния ред, пише за Financial Times Констанце Щелценмюлер, почетен председател на Brookings Institution.

За поколение германски политици, някои от които пенсионирани, а други все още на власт, войната също повдига неотложни въпроси за миналото. Какво можеха да знаят или да предскажат? Какво кръвопролитие можеха да предотвратят?

Наистина напоследък имаше нещо като публичен парад на съжаленията. Със сигурност не от руския енергиен лобист Герхард Шрьодер, който беше канцлер от 1998 до 2005 г. и е твърд, неразкаян апологет на Владимир Путин. Но Франк-Валтер Щайнмайер, който е президент на Германия и бивш външен министър, призна "грешки" в отношенията си с Русия. Същото направи и Зигмар Габриел, неговият наследник във външното министерство.

Разкаянието им изглежда искрено. Въпреки това може да се иска да беше по-малко сдържано, особено като се има предвид продължителността и степента на обвързаността им с грешките, за които сега съжаляват.

Щайнмайер беше ключов фактор за наивно подкрепящата политика на Германия към Русия от 1998 г. нататък, когато стана главен сподвижник на Шрьодер в канцлерството. Що се отнася до Габриел, който беше министър на икономиката и енергетиката по време на анексията на Крим от Русия, той продаде най-големите германски газови хранилища на Газпром след превземането на полуострова от Кремъл.

Но какво да кажем за бившия канцлер Ангела Меркел, върховният повелител на националната стратегия за 16 години между 2005 и 2021 г.? След като предаде властта на наследника си Олаф Шолц през декември, тя изчезна от погледа на обществеността, правейки зимни разходки по Балтийско море и слушайки аудиокнига за Макбет. Шест месеца по-късно - и четири месеца след войната - тя се завърна и явно възнамерява да защити наследството си чрез поредица от разговори, речи и интервюта.

Меркел напусна поста по собствено желание, единственият следвоенен канцлер, който го направи. Тя беше популярна у дома и уважавана по целия свят като един от най-големите следвоенни лидери на Германия. Сега пълномащабната инвазия на Русия в Украйна, започнала на 24 февруари, хвърля тъмна сянка върху нейния мандат.

Не трябваше ли да обърне повече внимание на репресиите срещу гражданското общество и убийствата на политически опоненти в Русия? На отравянето на европейската политика от Путин чрез дезинформация и корупция? На внимателното оплитане на целия континент в мрежа на зависимост от руския газ? На разполагането от Путин на ракети със среден обсег в Калининград? На неговите все по-очевидни имперски амбиции?

Не трябваше ли да види връзка между нападението срещу Чечня, с което Путин започна управлението си в началото на хилядолетието, войната с Грузия през 2008 г., която доведе до разчленяването на тази страна, анексирането на Крим през 2014 г. и осемте години прокси война в Донбас с 14 000 загинали? Но тези, които очакваха самокритична оценка на нейното управление, бяха разочаровани.

„Не смятам, че трябва да казвам, че това беше погрешно. И затова няма да се извинявам” - смисълът на думите на бившия канцлер пред берлинска театрална публика беше достатъчно ясен: тя не съжаляваше за нищо.

Меркел заяви, че винаги е виждала през Путин: „Винаги съм знаела, че той иска да унищожи Европа“. И все пак тя настоя – с израз, навяващ за бисмарковата „реална политика“ – че е било важно да се поддържа „търговска връзка“ с „втората по големина ядрена сила в света“.

Един анализатор определи коментарите й като политика на отстъпки. Друг се хвана за нейното описание на войната на Путин като „голяма трагедия“ като доказателство за фаталистичен детерминизъм. Други предполагат, че Меркел просто е била „перфектният канцлер за система, която е достигнала своите граници“. Нито едно от тези обяснения не е изцяло грешно.

Важното е обаче, че характерният подход на Меркел за справяне с проблемите – разбирането им изцяло, но избор да се управляват, а не да се решават – се споделяше не само от различните й коалиционни партньори, но и от германската бизнес общност и от избирателите. Това е в съответствие с дългогодишната следвоенна традиция на германските лидери да очертават стратегическите избори като стратегически ограничения, като по този начин избягват усмотрението или отговорността.

Като рецепта за справяне с развихрилата се тоталитарна Русия – и с бъдеще на постоянни катаклизми и сривове – това е не само безполезно, но и безразсъдно.