Либералите трябва да си вземат урок от годините на Меркел

Джордж Буш-младши никога не пое вината за войната в Ирак. Централните банкери, които наблюдаваха кредитния балон в началото на 21-и век, не си посипаха главата с пепел, нито се молеха да запазят репутацията си. Защо тогава Ангела Меркел да го прави? Газовата зависимост от Русия, завоят срещу ядрената енергия, неадекватните разходи за отбрана: части от действията й като германски канцлер изглеждат много зле в ретроспекция. Но няма значение дали някой, който никога повече няма да заеме висок пост, се учи от или дори признава грешките си, пише Джанан Гънейш за Financial Times.

Това не важи в такава степен за онези, които я одобряваха. Западните либерали все още се радват на гласове и чрез надмощието си в медиите имат влияние върху формирането на общественото мнение. Има значение, че те игнорират поставянето на пиедестал на „Кралицата на Европа“ (титла, която тя не харесваше) през голяма част от последното десетилетие. Това означава, че те няма да научат уроците на нейното опетнено наследство. Ето само три.

Консенсусът и компромисът не са самоцел. Стилът на лидерство на Меркел беше това, което се харесваше на либералите, а не само нейните (номинално дясноцентристки, не забравяйте) вярвания. Като едно глупаво предположение, което никога не бе приложено към Маргарет Тачър (бакалавър в научните дисциплини), нейната научна подготовка дори бе приветствана като основа на нейния прагматизъм.

Вярно, контрастът й с вироглавия Доналд Тръмп и с конфронтационната политика на Великобритания беше приятен. Но уклончивостта и полумерките имаха своята цена. Лидер без местен или дори континентален еш би могъл да разклати повече германския консенсус, както направи тя, когато покани милион бежанци през 2015-16 г. Вместо това, на нейния наследник се падна, например, да измъкне нацията от апатията й към военната мощ.

Друга поука от годините на Меркел е, че търговията невинаги, а и като цяло, води до мир между народите. Тя казва, че винаги е имала съмнение относно силата на Wandel durch Handel („промяна чрез търговия“) спрямо Русия. Но тя твърде често действаше по друг начин. Чудното е, че подобна вяра в цивилизационните свойства на капитализма продължава да оцелява на фона на историческите доказателства срещу нея. Европа беше пример за икономическа интеграция, преди да започнат четирите години промишлено клане през 1914 г. Отношенията между САЩ и Китай са по-лоши, отколкото преди двете страни да бъдат преплетени чрез търговия и държавни дългове. Търговията дори не е гаранция за просветена реформа в рамките на една държава. Полша и Унгария избраха нелиберални правителства, след като техните икономики се вляха в пазара на ЕС.

От всички уроци, които трябва да научим от западащата репутация на Меркел, обаче, последният е най-парещ. Либералите не винаги са най-добрите защитници на либерализма. Няма как да се избегнe фактът, че много твърди десни политици – Тръмп, тогавашният му държавен секретар Рекс Тилърсън, Борис Джонсън като външен министър на Обединеното кралство – виждаха ясно опасността от газопровода „Северен поток 2“ от Русия. Или че толкова просветени и обучени политици като Меркел и Зигмар Габриел, бившият й външен министър, не го направиха.

Покойният философ Роджър Скрутън казваше, че консерватизмът сега е защита на либерализма от страна на онези, които не вярват на либералите за практикуването му. Това е щедро казано. Но тази гледна точка се появява от време на време в обществения живот. Републиканецът Мит Ромни, за когото Русия беше „нашият геополитически враг номер едно“ още през 2012 г., сега изпъква. Барак Обама, който го победи в битката за Белия дом същата година, не. Необходим е цинизъм по отношение на човешката природа, дори известна грубост, за да се разбере заплахата, идваща от враговете на Запада. На либерализма може би му липсва тази змийска бдителност.

Обама, канадският премиер Джъстин Трюдо, новозеландската му колежка Джасинда Ардърн, Грета Тунберг, двама или трима от клана Кенеди, измисленият герой Джед Бартлет от „Западното крило“ (на Белия дом – бел. прев.): в нуждата си от герои либерализмът е също толкова месиански, колкото и дясното, което излъчва силови лидери. Но преклонението пред Меркел надхвърли плакатите на Анди Уорхол и евтината телевизия. То представляваше изградено убеждение, че тя по начин и съдържание е противоположност на популизма. Дори когато по-реалистичното усещане за периода й във властта взе връх в нейните прощални години, тя продължаваше да бъде „гигант сред пигмеи“ и други клишета.

Има естествен порив да се забрави цялата тази шумотевица или да се подчертае, че Меркел е ръководила все по-богата и по-отворена страна. Няма да свърши работа. Грешните преценки бяха твърде важни. Рискът от повторението им в други контексти - най-очевидно в Китай - е твърде сериозен. Самата Меркел има право да се оттегли към балтийски разходки и писане на мемоари, но за нейните почитатели по целия свят остават обвиненията.