Инвестиционната суша от последните две десетилетия застига Запада

И все пак такива успокоявания, дори и да са фактически верни, са безполезни. Никой, който погледне отблизо физическата инфраструктура на повечето западни страни, не може да си помисли, че тя е адекватна – не и когато това означава тя да включва декарбонизиране на нашите индустрии и на енергийните и транспортни системи.

Защо толкова дълго живеехме от минали инвестиции и не успяхме да направим достатъчно нови? Разходите за финансиране очевидно не бяха проблем при рекордно ниските лихви. (Засегнатите от кризата с държавния дълг членки на еврозоната бяха изключение, но дори Испания и Италия изпреварват по инвестиции Великобритания от десетилетия.)

По-вероятните виновници са липсата на търсене и евтината работна ръка. Бизнесите, които не очакват достатъчно търсене, което да поеме увеличената продукция, нямат причина да инвестират. А когато им бъде позволено да третират работниците като евтини и заменими, те могат да изберат това пред необратимите капиталови инвестиции. Ето защо по-бързият растеж на заплатите и така нареченият „недостиг на работна ръка“ (всъщност конкуренция за работници) са нещо, което трябва да приемем, ако искаме да подтикнем бизнеса към продуктивни инвестиции.

Нещо подобно може да е вярно за евтината енергия в Европа. 2010-те бяха време на необичайно евтин природен газ и следователно електричество. Това може да е подкопало неотложността на инвестирането както в по-голямо възобновяемо производство, така и в геополитически сигурни проекти за природен газ. Цените на петрола също бяха ниски през по-голямата част от десетилетието.

Но извън тези икономически фактори смятам, че провалът ни да инвестираме е дълбоко политически. Повишаването на съотношението инвестиции/БВП, независимо дали чрез стимулиране на частни или публични инвестиции, или и двете, означава, че остава по-малък дял от БВП за потребление. Дори ако това подготвя по-добро бъдеще, днес то може да се усеща като по-мизерно съществуване. И това бе нещо, което поколение политици в богатия свят се страхуваха да причинят на своите избиратели.

Това е вярно в добри времена, когато трансферните плащания, намаляването на данъците и непосредствените обществени блага са политически по-привлекателни от капиталовите инвестиции. (Нещо еквивалентно е в ход в частния сектор: вижте предпочитанието на фирмите да върнат пари на акционерите чрез обратно изкупуване вместо да инвестират в собствения си растеж.) Но е вярно и в лоши времена, когато инвестициите са най-лесният разход за съкращаване от затягащите коланите правителства и компании.

Европейските страни започнаха да съжаляват как са използвали „мирния дивидент“ от 1989 г., за да намалят разходите си за отбрана. Същият момент накара Запада като цяло да забрави по-широката идея за краткосрочна жертва в името на по-проспериращо бъдеще. Но това не е неизбежно, както показват стабилните инвестиции на Канада и скандинавските страни. И гласоподавателите, и правителствата на Запад забравиха добродетелта на отложеното възнаграждение. Те трябва да го научат отново и то бързо.