Светът не е подготвен за задаващата се вълна от държавни дефолти

Световната банка не е склонна често да прави конкретни мрачни пророчества. Вместо това тя кърши ръце и говори неясно за риска. Така че си е събитие, когато банката говори директно за „предстояща вълна от дългови кризи“ на развиващите се пазари, пише Алън Бийти за Financial Times. 

Не е много изненадващо, че сме на ръба на поредица от дефолти. Краят на дълъг период на суперниски глобални лихвени проценти, ударът върху растежа от пандемията, огромната несигурност, произтичаща от инвазията на Русия в Украйна, особено шока за нетните вносители на суровини от рязкото покачване на цените на горивата и храните, както и поскъпването на долара бързо увеличиха бремето на дълга, деноминиран в американската валута.

Важно е да разглеждаме това в контекст и да не започнем да го превръщаме в морална пиеса за некадърни правителства от развиващите се страни. Преди пандемията развиващите се пазари не вземаха масово големи заеми. Нито пък въпросната вълна е цунами: Световната банка смята, че няма да видим епизод, който да съответства на латиноамериканската криза от 80-те години, нито на феномена на силно задлъжнелите бедни страни (HIPC) от 2000-те.

Все пак уязвимите и тези, които са направили грешки в политиките си, със сигурност ще бъдат засегнати. Освен самата Русия, Замбия и Шри Ланка, наред с други, вече са в дефолт, в техните случаи засегнати от високата цена на инфраструктурата и намаляващите приходи от износ съответно от мед и туризъм. Още държави, особено в Африка на юг от Сахара, вървят по същия път.

Когато вълната удари, кредиторите и институциите като МВФ готови ли ще са да разрешат тези проблеми по конструктивен и благоприятен за растежа начин? Може би си мислите, че след десетилетия (дори векове) практика страните кредиторки са изработили предвидим и разумен начин за преструктуриране на държавни облигации. Щяхте да сте прави, ако не беше променящият се характер на международните капиталови потоци и дезорганизацията на кредиторите. И този път има голям нов фактор в лицето на Китай.

Имаше многобройни опити за нормиране на преструктурирането на държавни дългове, за да се постигне справедливо споделяне на тежестта между кредиторите. „Лондонският клуб“ на банките-кредиторки беше създаден през 1976 г., когато голяма част от държавните заеми бяха банкови, и беше силно използван по време на кризите с държавния дълг през 80-те години. Но той всъщност вече не беше от такова значение, след като заемите се преместиха на капиталовите пазари. „Парижкият клуб“ на държавите-кредиторки бе създаден през 1956 г. за справяне с дългова криза в - къде другаде? - серийният дефолтьор Аржентина.

Парижкият клуб изигра ключова роля в разрешаването на епизоди като инициативата за облекчаване дълговете на HIPC, но винаги се е борил с неотстъпчивите частни кредитори за отписване на вземания. Преди двадесет години МВФ героично се опита, но не успя да създаде формална процедура по фалит (механизмът за преструктуриране на държавни дългове).

Кредитополучателите все повече добавят клаузи към договорите за държавни облигации, за да улеснят преструктурирането, но те имат несъвършени покритие и ефективност. Държавните фалити с официално спасяване и частни кредитори все още се разработват ад хок, понякога със съперничещи си комитети на кредиторите. Разрешаването може да се проточи особено дълго, когато се намесят склонни към съдебни процедури инвеститори в дълг.

ЕС се опита да създаде своя собствена официална процедура за включване на частни кредитори в преструктурирането (предложението от Довил), в разгара на дълговата криза в еврозоната през 2010 г. Но тя беше организирана толкова хаотично, колкото и официалният спасителен процес като цяло, и в крайна сметка беше прекратена. Водещите икономики от Г-20 създадоха Обща рамка за третиране на дълговете по време на пандемията през 2020 г., но тя е твърде неясна, за да осигури сигурност.

Така че новата вълна от дефолти ще бъде адресирана чрез обичайната кредиторска рамка дори без да се има предвид несигурността от издигането на Китай като основен официален двустранен кредитор. Китай не е член на Парижкия клуб, част от продължаващото му нежелание да се присъедини към групи, ръководени от богатите страни. Неговото кредитиране идва от множество държавни агенции с различни подходи, включително политически мотивирани инфраструктурни проекти от инициативата „Един пояс, един път“. Пекин предпочита да преговаря за облекчаване на дълговете на парче, двустранно и насаме.

Разрешаването на дългови кризи е една от областите и институциите (Световната търговска организация е друга такава), в които все по-могъщият Китай често е обвиняван в непрозрачност, незачитане на международните принципи и като цяло отказ да играе по правилата. Често това е разумна критика, но от друга страна богатите страни едва ли могат да се гордеят с правилата, които са измислили за преструктуриране - особено по отношение на частните кредитори, които обикновено държат по-големи части от държавния дълг в няколко африкански страни, отколкото Китай.

Разрешаването на задаващата се дългова криза на развиващите се пазари вероятно ще бъде още по-бавно и по-болезнено от обикновено сега, когато Китай е намесен. Това би било добра възможност да се изработи по-систематично третиране, което да обвърже всички кредитори, публични и частни. Но опитът на Китай в други политически форуми и слабостта на усилията дори преди той да стане основен кредитор предполагат, че това не е най-вероятният резултат. Дефолтьорите трябва да се подготвят за трудни преговори.