Една количествена теория за щатските ДЦК

В изслушване пред американския Конгрес преди почти 30 години сегашният председател на Федералния резерв Джером Пауъл представи графика. По това време помощник на министъра на финансите, Пауъл показа, че с увеличаване на продажбите на ДЦК от федералното правителство между 1980 и 1990 г. доходността по 30-годишните облигации е продължила да намалява. Тази графика все още не се е променила, пише Брендън Грийли за Financial Times.

Хазната продължава да продава все повече облигации всяка година, а лихвите, които плаща върху тях, продължават да спадат. Ниската доходност е победа на практиката над теорията.

Теорията трябва да навакса. Ако не знаем защо доходността е ниска, не знаем кога и как тя ще се повиши отново. Това е особен проблем за Пауъл, който сега е начело на най-големия притежател и купувач на американски дълг в света.

През 1991 г. Пауъл отдаде ниската доходност отчасти на работата, която финансовото ведомство е извършило, за да направи търговете на ДЦК редовни и предвидими. Сега смятаме американския дълг за най-дълбокия и най-ликвидния пазар на ценни книжа в света. Но това не се случи от само себе си.

Томас Сарджънт, икономист от Нюйоркския университет, който спечели Нобелова награда през 2011 г., посочва, че преди 40-те години на миналия век Конгресът е проектирал подробно всяка нова дългова емисия - условия, матуритет, сума. Всички нови дългове са имали конкретна цел. „Една облигация се е използвала за преструктуриране на дълга“, казва той, „друга – за финансиране на нещо.“

По време на световните войни е имало рекламни кампании, за да се убедят хората да вложат пари в определен вид облигация по конкретна причина. Нищо от това вече не се случва с федералния дълг. От началото на 70-те години Министерството на финансите започна да утвърждава ясен календар за аукционите, а до средата на 80-те години изгради счетоводна система, която улесни търговията с дългови ценни книжа на САЩ.

Целта беше да се направи по-привлекателно купуването на ДЦК и да се намалят разходите по заемите. Това сработи. Но също така напълно раздели акта на предназначение - за какво са парите - от акта на заемане.

Нямаше облигационни кампании за войните в Афганистан и Ирак, защото нямаше нужда от тях. Конгресът реши и Министерството на финансите провеждаше редовните си търгове. Америка заемаше. Доходността падна. Инвеститорите не ги беше грижа.

Тъй като пазарът стана по-дълбок и по-ликвиден, започнахме да губим всякакъв усет за това как да оценяваме ДЦК като ценна книга.