Трудното сбогуване на България със свръхмогъщия ѝ приятел

"Свръхмогъщият приятел" - под това заглавие швейцарският Neue Züricher Zeitung публикува обширен анализ от Иво Мийнсен, посветен на връзките между България и Русия.

Подзаглавието гласи: „След една толкова дълга обща история, на българите не им е лесно да се еманципират от Русия". Авторът е избрал двама протагонисти, чрез които навлиза в темата: 27-годишния графити-артист Васил и Юри Борисов, член на ръководството на организация „Русофили". Репортажът започва от Паметника на Съветската армия и преминава през доста различните гледни точки на двамата събеседници. Особено интересна е аналитичната част от публикацията, където авторът - макар и с някои дребни грешки - развива един историческо-философски възглед за отношенията между България и Русия. Ето какво пише той:

„За [Юри] Борисов освобождението на България през 1944 е само един аспект от близостта между двата народа: „Връзките между нашите цивилизации са прастари“. И наистина: кирилицата възниква през 10-ти век в България и оттам се разпространява заедно православието и в Русия. От своя страна Руската империя акушира при раждането на модерната българска държава: през 1877 войските на Москва предприемат настъпление срещу Османската империя и по този начин година по-късно осигуряват победата на борците за независимост. В края на Втората световна война български войски воюват заедно с Червената армия против Хитлер. Но тази историческа картина, която е широко разпространена в България, игнорира факта, че в две световни войни София воюва срещу Русия, тъй като тамошните елити се надяват на по-големи териториални придобивки от един съюз с Германия.

През 1946 България се присъединява към Източния блок на Сталин. Въпреки симпатиите към Русия, тази „революция“ не минава без насилия. През първото десетилетие на социализма десетки хиляди изчезват в затворите и полицейските зандани. Според български историци, „Народният съд“ екзекутира между 15 000 и 30 000 души, а хиляди хора умират в мъки в концлагера в Белене. Официално ръководителите говорят единствено за успехите, които се дължат на „братската помощ“ от изток. „За българския народ дружбата със Съветския съюз е тъй жизнено необходима, както слънцето и въздухът за всяко живо същество", говори в захлас първият комунистически властелин Георги Димитров. А неговият наследник Тодор Живков през 1963 дори иска да направи България 16-а съветска република.

Според социалистическата пропаганда тесните връзки между страните от Източния блок са въплъщение на „дружбата между народите". Чрез този израз историческите връзки, братствата по оръжие, както и общата политическа и икономическа система се спояват в една метафора. Имперският съветски ред, възникнал в резултат от революции и войни, придобива възвишената форма на някакъв семеен съюз. Единственото неравенство между членовете се състои в това, че „големият съветски брат" води останалите за ръчичка към едно по-добро бъдеще.

Инсценировките на тази задушевност, включително и комично известната братска целувка, са обект на подигравки единствено в личното пространство на хората. В сателитните държави се разказва например следният виц: „Руснаците какви са ни - приятели или братя? Отговор: Братя, защото приятелите човек сам си избира." Зад този виц прозира горчивата реалност, защото химните за приятелството често пъти прикриват потисничество и насилие. Потушените въстания в Полша, Унгария, ГДР и Чехословакия, военната окупация и икономическият колониализъм - това е отблъскващата обратна страна на медала.

В България не се стига до големи безредици. Страната печели от приятелството с „големия брат", от съветските кредити и образователните възможности. Но ръководството в София е наясно със своята зависимост от Москва. Когато подкрепата секва, веднага изчезва и патосът около „дружбата между народите". Още преди Чехословакия българите отменят ръководната роля на Комунистическата партия и пращат Живков в пенсия. Но същинска смяна на елитите не се състоява. А това означава, че няма и скъсване с миналото.

Независимо от това политиците съзнават, че бъдещето на България е със Запада. През 2004 година страната влиза в НАТО, а през 2007 - в ЕС. Стратегическото обвързване със Запада изглежда необратимо. След политическите промени над 1 милион българи напускат страната, главно в посока към Европа или Северна Америка. Но ориентирането на запад не променя сериозно обстоятелството, че икономическата обвързаност с някогашната колониална владетелка си остава тясна, особено в енергийния сектор. Освен това се предполага, че поне 400 000 руснаци притежават имоти в България. Те са и един от най-големите туристически контингенти в страната.

Според допитванията България и Гърция са най-проруски настроените страни в ЕС. Организации като „Русофили" искат това положение да не се променя. Юри Борисов твърди, че неговата организация не преследва политически цели. Но тя официално подкрепи анексирането на Крим и се обяви срещу разполагането в България на елементи от отбранителната система на НАТО. „Русофили" имат отлични лобита във всички партии, най-вече сред проруски настроените социалисти. Но българските елити са достатъчно прагматични, за да осъзнаят, че във времена на повишени геополитически напрежения едно безусловно обвързване с Русия може да излезе доста скъпо. Сред населението също има проевропейско мнозинство, което обаче не е задължително и проамериканско. А и не е чак толкова голямо", обобщава Иво Мийнсен в статията си, публикувана на страниците на Neue Züricher Zeitung.