Четири икономически заблуди, които кризата възкреси

Периодът след 2008 г. произведе обилно количество от позабравени икономически заблуди, повечето от тях изречени от политици, пише за сайта project-syndicate.org Робърт Скиделски, професор по икономика в университета Уоруик, член на Камарата на Лордовете и автор на биография за Кейнс.

Скиделски се спира на любимите си четири заблуди:

Германската домакиня

„Човек просто трябваше да попита швабската домакиня“, каза германският канцлер Ангела Меркел след колапса на Lehman Brothers през 2008 г. „Тя щеше да ни каже, че не може да се простираме отвъд чергата си.“

Тази разумна логика понастоящем подкрепя мерките за икономии. Проблемът е, че игнорира ефекта от спестовността на домакините върху цялостното търсене. Ако всички домакинства ограничат своите разходи, общото потребление ще спадне, а оттам и търсенето на работна ръка. Ако съпругът на домакинята загуби своята работа, тя в крайна сметка ще бъде по-зле, отколкото преди.

Като цяло това е „заблуда на съставните части“. Това, което има смисъл за всяко домакинство или компания, не допринася непременно за общото добро. Конкретният случай, който Джон Мейнард Кейнс идентифицира е „парадоксът на спестовността“ - ако всеки се опитва да спести повече в лоши времена, то съвкупното търсене ще намалее, понижавайки общите спестявания поради намаляването на потреблението и икономическия растеж.

Ако правителството се опита да съкрати своя дефицит, домакинствата и фирмите ще трябва да ограничат разходите си, което ще свие общото потребление. В резултат на това  правителственият дефицит едва ще се понижи. А ако всички държави прилагат едновременно мерки за икономии, то по-ниското търсене за техните стоки ще доведе до по-ниско вътрешно и външно потребление, влошавайки ситуацията за всички.

Правителството не може да харчи средства, с които не разполага

Тази заблуда - често повтаряна от Британския премиер Дейвид Камерън - гледа на правителствата така, сякаш те имат същите бюджетни ограничения като домакинствата и фирмите. Правителствата обаче винаги може да си набавят необходимите средства като емитират облигации.

Няма ли обаче все по-задлъжняващото правителство да плаща все по-високи лихви, така че в крайна сметка обслужването на дълга да поглъща всичките му приходи? Отговорът е не – централната банка може да печата достатъчно допълнителни пари, за да държи ниски лихвите по ДЦК. Точно това правят в момента количествените улеснения. При близки до нулата лихви повечето западни страни не могат да си позволят да не заемат средства.

Тези аргументи не се отнасят до правителства без своя централна банка, в който случай те са изправени пред бюджетни ограничения, точно както и домакинствата. По тази причина някои членки на еврозоната имаха такива големи проблеми, докато ЕЦБ не ги спаси.