Британското „лято на недоволството“ разклаща устоите на консерваторите

През 70-те години на миналия век, когато боклукът се трупа по улиците, а стачкуващите работници оставят мъртвите непогребани, се говори, че Великобритания е в хватката на „зимата на недоволството“. През по-голямата част от десетилетието страната живее с усещането за предстоящ срив, предизвикан от безпрецедентни нива на инфлация, агресивно поведение на профсъюзите и слабо правителство. Според CBS News Великобритания става толкова хаотична, колкото Чили преди военния преврат, пише Мартин Ивънс за Bloomberg.

Тези спомени остават в политическото съзнание на Великобритания. Тази седмица, когато железниците спряха заради националната стачка, вестниците предупредиха, че започва „лято на недоволство“. Цунами от стачки се заформя от служители в публичния сектор – учители, лекари и медицински сестри и дори адвокати по наказателно право, ядосани от недостатъчното финансиране на съдебната система. Синдикатите в частния сектор - от авиокомпаниите до пощенските служби - също преценяват възможностите.

Избирателите също са недоволни. В четвъртък вечер консервативното правителство претърпя две големи поражения на междинните избори, като тези резултати, ако бъдат повторени на общите избори, ще доведат на власт опозиционната Лейбъристка партия. Председателят на партията на премиера Борис Джонсън, Оливър Даудън, незабавно подаде оставка без традиционната почит към лидера си, уплашен от липсата на стратегическа визия от „Даунинг стрийт“. „Не може да продължим да работим по обичайния начин“, призна той.

Министър-председателят обаче обещава повече от същото, удвоявайки това, което приема като „чърчилска“ твърдост, докато други се притесняват, че не вижда задаващия се национален хаос. 

Правителството на консерваторите винаги е било изправено пред тежка битка да запази мястото си в северен Уейкфийлд, след като досегашния народен представител на избирателния район беше осъден в сексуално посегателство срещу 15-годишно момче. Преди това лейбъристите заемаха мястото между 1932 и 2019 г. Но победата на либералдемократите в Хънитън и Тивъртън явно разтърси консерваторите. В проспериращия югозападен избирателен район либералдемократите спечелиха с огромна преднина спрямо торите, като разликата достига 29,9% при по-висока от средната избирателна активност от 52%.

Въпросът е защо толкова много лоялни тори на практика гласуваха против своето „племе“, като се въздържаха? В същото време Джонсън оцеля при лошо организирано лидерско предизвикателство само преди седмици. На нито един демократичен президент, от Вашингтон до Берлин, не му е лесно, тъй като руската инвазия в Украйна поставя ракетните ускорители под цените на енергията и храните, изтъква Ивънс.

Може би общото безпокойство в партията на премиера и в страната като цяло произтича от усещането, че той е човек без план. Агресивно настроените синдикални лидери, които остават спокойни повече от десетилетие, сега усещат слабостта — Джонсън се поддаде на исканията на транспортните синдикати, когато беше кмет на Лондон — и те имат политически и икономически стимул да опитат късмета си отново.

Миналия месец цените в страната се повишиха с годишен темп от 9,1%, най-високото им ниво от 1982 г. И Английската централна банка (АЦБ) прогнозира, че инфлацията може да се ускори до над 11% през есента, а според някои изчисления – и до 14%.

Както и през 70-те години на миналия век, инфлационните ръстове в страната надвишават тези на други развити западни икономики.

Заплахата от устойчиво висока инфлация е реална. Ако правителството се поддаде на исканията на публичния сектор за повече компенсации, тогава работниците от частния сектор също ще могат да поставят искания. При този затегнат пазар на труда може дори да няма нужда да стачкуват.

Финансовият министър Риши „Риск“ Сунак вече обяви мерки, целящи да предложат някаква защита на най-уязвимите срещу инфлацията домакинства. Въпреки това сравнително щедрият пакет остана в сянка в медиите, изтласкан от поредица политически събития, предназначени да успокоят разединената десница на Джонсън.

Може ли премиерът да запази самообладание, докато бурята се засилва?

През 70-те години, когато консервативното правителство пита избирателите „Кой управлява страната?“ хората отговарят: „Не ти, приятелю, това са синдикатите“. Времената се промениха. Близо 14 милиона работници членуват в синдикатите в края на 70-те години, но оттогава броят им намалява. По-малко от една четвърт от всички служители сега плащат синдикални вноски, предимно в публичния сектор и в някои бивши национализирани индустрии.

Но има и други промени, които отнеха от силата на синдикатите. Професионалистите от средната класа могат до голяма степен да заобиколят железопътните стачки чрез дистанционна работа, въпреки че ударът върху търговията на дребно и кетъринга е очевиден в празните градски центрове, особено в Лондон в началото на доходоносния туристически сезон, изтъква Ивънс. 

Редица министри споделиха еднакъв оптимизъм от перспективата да се изправят срещу индустриални действия. Те се наслаждават на дискомфорта на лидера на лейбъристите Кийр Стармър заради „Бирагейт“. Синдикатите помагат за финансирането на партията му. Стармър нареди на своите помощници да запазят дистанция в публичното пространство, но някои от тях се противопоставиха, като се обърнаха към социалните платформи, за да изразят подкрепата си за стачката.

Правителството се надява да постави опонентите си отново на място, като въведе законодателство, което ще позволи на работодателите да използват служители на агенции за прекъсване на стачките. Но това са обичайни бизнес тактики – изплашете електората, за да се придържа към торите от страх, че иначе може да дойде нещо по-лошо.

Едно по-мъдро правителство би изразило икономическо послание, което страната разбира и което резонира с притесненията на работниците, загрижени за тяхната покупателна способност.

Ускорената инфлация през 70-те години продължава близо десетилетие преди Маргарет Тачър да ѝ натисне спирачките, когато стана министър-председател през 1979 г. Борис Джонсън има по-малко време да намери изход от ситуацията. Първата стъпка е да приеме, че новата ера на недоволството е фокусирана върху него, заключва Ивънс.