Икономиките от еврозоната трябва да адресират шока в предлагането заедно

Икономическите предизвикателства пред еврозоната не са същите като тези пред САЩ. Като цяло обаче те са още по-трудни, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Икономиката на еврозоната не страда от прегряване на вътрешното търсене в същата степен като САЩ. Това трябва да направи паричната политика по-лесна за Европейската централна банка, отколкото за Федералния резерв. Но шокът в предлагането, който удря еврозоната, е много по-голям, с огромно покачване на цената на енергията, особено на газа, след нахлуването на Русия в Украйна. Този шок е едновременно инфлационен и свиващ: инфлационен, тъй като повиши рязко нивото на цените; и свиващ, тъй като понижи реалните доходи на домакинствата и условията на търговия за държавите.

Най-важното е, че еврозоната е по-крехка от САЩ. Икономиките в нея са разнообразни, а трансграничните застрахователни механизми - относително неразвити. Преди всичко политиката си остава национална. В резултат на това фрагментирането винаги е риск. Въпреки това еврозоната има предимства при справянето с Covid и енергийните шокове в сравнение с финансовите кризи отпреди десетилетие. Неотдавнашните сътресения засегнаха членовете ѝ по доста сходни начини, докато световната финансова криза раздели еврозоната между доминиращи кредитори и унизени длъжници. Този път наистина е различно.

И така, какво може да крие бъдещето? И какво най-вече трябва да се направи?

Да се започне с паричната политика. През годината до август 2022 г. инфлацията на потребителските цени беше 9,1% в еврозоната и 8,3% в САЩ. Но основната инфлация (без цените на енергията и храните) беше само 4,3% в еврозоната и 6,3% в САЩ. По този начин 4,8 процентни пункта от инфлацията в еврозоната се дължат на увеличението на цените на енергията и храните срещу само 2 процентни пункта в САЩ. Данните за пазара на труда в Европа също показват значително по-малко прегряване, отколкото в Америка.

Това обяснява защо ЕЦБ затегна политиката си по-късно и по-малко от Фед - 1,25 процентни пункта увеличение на основната лихва (от минус 0,5 процента) срещу 3 процентни пункта (от 0,25 процента). Въпреки това ЕЦБ беше права да започне нормализиране на паричната политика, отчасти защото тя беше толкова агресивна и отчасти защото трябваше да предотврати вграждането на ценовия ефект от шоковете в очакванията. Нейните действия не бяха преждевременни: докладът за глобалната финансова стабилност на МВФ разкрива, че инфлационните очаквания на много участници на пазара вече са се изместили нагоре до около 4 процента.

Въпреки това ЕЦБ трябва да внимава колко бързо и колко далеч отива. Една от причините за това е, че енергийният шок ще придаде мощен рецесионен импулс на икономиката. Наистина, рецесии в еврозоната са много вероятни. Друга причина за предпазливост е сложността на трансмисионните механизми, както беше изложено в скорошна реч от Филип Лейн, главен икономист на ЕЦБ. Особено притеснение е несигурността относно времевите лагове. Напълно възможно е инфлацията да спадне бързо доста скоро, защото цените на газа падат. Ако е така, основното въздействие на днешното монетарно затягане може да възникне дълго, след като инфлационните очаквания вече са коригирани надолу. Всъщност е възможно „нормалната“ парична политика за еврозоната да остане много разхлабена, както беше преди Covid.

Особено безпокойство са нарастващите спредове по държавните облигации, които след това ще бъдат прехвърлени към кредитополучателите в най-уязвимите икономики. Засега тези спредове са много по-малки, отколкото по време на кризата в еврозоната. Освен това ЕЦБ разполага с няколко инструмента - самостоятелно или в сътрудничество с други институции, по-специално Европейския механизъм за стабилност - за справяне с фрагментацията. Те включват реинвестиране на активи, нов „инструмент за трансмисионна защита“ и, ако всичко друго се провали, „директните парични трансакции“, разработени през 2012 г., след речта на Марио Драги с прочутата фраза „каквото и да е необходимо“. Прилагането на тези програми обаче ще създаде концептуални, практически и политически трудности, особено по отношение на разграничението между неликвидност и неплатежоспособност. В крайна сметка обаче е просто: по време на тези кризи еврозоната трябва да третира всички членове така, сякаш са в почти еднаква ситуация, въпреки че не са.

Ще сработи ли това? Най-добрият отговор е, че трябва. Оцеляването на ЕС и следователно на еврозоната, неговото икономическо ядро, е от първостепенен национален и колективен интерес на нейните членове. Те се изправят срещу брутален враг на техните най-фундаментални принципи на изток и непредвидими САЩ на запад. ЕС трябва не само да оцелее, но и да процъфтява, за да го направи и самата Европа. Както беше показано многократно след удара от Covid, страните членки разбират това, особено най-важните. Колкото и паянтови и незавършени да са структурите на ЕС и еврозоната, членовете им трябва да се държат заедно и в добро и в лошо. Сега става въпрос за второто.

Това означава много повече от гарантиране, че монетарният режим работи за всички. То също така означава оформяне на обща енергийна политика, по-специално такава, която ускорява преминаването към възобновяеми енергийни източници; помощ за държавите членки да предпазят своите граждани от най-лошото на енергийния шок; съгласуване на обща политика спрямо Русия на Владимир Путин, съвместно с НАТО; оформяне на търговска и икономическа политика, която управлява отношенията с Китай; и дори преминаване към по-стабилни отношения с Обединеното кралство.

Компромисите, необходими за справяне с енергийния шок и войната в Украйна, ще бъдат болезнени. Но те трябва да бъдат направени. Без ЕС страните членки биха били загубени. Те знаят това и ще действат според това разбиране. От тези кризи трябва да излезе по-силен ЕС, защото няма друга алтернатива.