Тръмп рискува да допусне същите икономически грешки като Байдън

Има един сигурен начин да разберете кога някой се опитва да ви измами: ако ви обещава нещо даром. Независимо дали става дума за намаляване на данъците, което се изплаща само по себе си, или за инвестиционна стратегия, която предлага по-висока възвръщаемост и по-нисък риск, трябва да сте нащрек, пише Алисън Шрагер за Bloomberg.

Джейсън Фърман, дългогодишен съветник към Белия дом по времето на Барак Обама, който сега преподава в Харвардския университет, наскоро публикува задълбочена критика на икономическата политика на бившия президент Джо Байдън. Той посочва много грешки в политиката, както и няколко неща, които са били правилни. Но основната му теза е един основен принцип на икономическата политика: всеки избор е свързан с компромиси.

Администрацията на Байдън вярваше, че може да похарчи трилиони долари, без да прегрее икономиката, и получи инфлация. Опита се да съживи полупроводниковата индустрия с огромни субсидии, но след това задължи всички получатели да осигуряват грижи за децата, да спазват съкрушителни разпоредби и да наемат само профсъюзна работна ръка. Тя се довери на обещанието, че САЩ могат да изградят зелена икономика, за да спасят планетата, без да се налага някой да плаща повече или да се задоволява с по-малко. В крайна сметка икономиката се възстанови след пандемията от Covid-19, но реалните заплати почти не се повишиха, инфлационният риск се върна, а САЩ задлъжняха още повече.

Администрацията на президента Доналд Тръмп вече прави някои от същите грешки. Тя твърди, че митата върху вноса няма да струват скъпо на потребителите или местните производители в дългосрочен план. Тя твърди също така, че ако правителството намали регулациите и работи по-ефективно, ще има достатъчен икономически растеж, за да се плати за намаляването на данъците и да се намалят притесненията за дълга.

Нищо от това не е вероятно. Да, правителството трябва да намали загубите и прекомерните регулации, а някои намаления на данъците ще стимулират растежа. Но дори и в най-добрия случай допълнителният растеж няма да е достатъчен, за да се изплатят, камо ли да се покрият нефинансираните вземания, които ще се изплащат през следващото десетилетие.

Разбира се, политиците, които обещават нещо за нищо, едва ли са ново явление. И то не само в политиката - почти всяка финансова измама или балон се корени в мита, че по-висока възвръщаемост може да се постигне с по-малък риск. Но вярата в безплатния обяд напоследък се разпространява все по-често.

Две общоприети схващания, които се появиха след 2008 г., подхранват тази масова заблуда, но и двете са погрешни. Едната е, че е по-добре да се предоставят твърде много икономически стимули, отколкото твърде малко. Другата е, че опасенията за инфлация и по-високи лихвени проценти са останали в миналото.

Подписаният през 2009 г. Американски закон за възстановяване и реинвестиране струваше повече от 800 млрд. долара, но някои икономисти тогава твърдяха (и все още смятат), че е трябвало да бъде по-мащабен, тъй като е спомогнал за ненужно бавното възстановяване от рецесията през 2008 г. В същото време Федералният резерв премина в режим на пълно стимулиране в продължение на години след кризата, като продължи да разширява баланса си. Както с допълнителния дълг, така и с експанзионистичната парична политика се очакваше по-ускорена инфлация и по-високи лихвени проценти, но те така и не се появиха.

Това, което политиците научиха от този опит, беше, че никакви разходи или експанзионистична парична политика няма да увеличат лихвените проценти или инфлацията. Следователно те можеха да стимулират колкото си искат, по какъвто си искат начин и без разходи. Докато лихвените проценти са близки до нулата, това донякъде е вярно: в края на краищата е почти безразходно да се трупа дълг и изглежда, че той се изплаща, стига да доведе до положителен растеж.

Уви, никое финансово състояние не е вечно, а това включва и почти нулевите разходи по заемите. Въпреки това дългът има тенденция да бъде вечен.

Ниските лихвени проценти позволиха тази заблуда. Но тя е по-дълбока. През последното десетилетие левите и десните сили се противопоставиха на неолиберализма - убеждението, че по-пазарните политики и по-свободната търговия ще доведат до по-добър икономически растеж. Както отбеляза моят колега Клайв Крук, отхвърлянето на неолиберализма е по същество отхвърляне на принципа, че всяка политика е свързана с компромиси. Неолиберализмът не обещава постоянен растеж и не премахва възможността за загуба на работни места. Той обаче създава повече победители и растеж, отколкото алтернативата.

Алтернативата - че ако държавите търгуват по-малко, правят всичко възможно, за да стимулират търсенето, и позволят на правителството да направлява търговията - е много по-съблазнителна. Резултатът, както ни се казваше, ще бъде по-голяма сигурност, по-голям растеж, по-голямо богатство и дори по-голямо равенство в богатството. Провалът на икономическата политика на Байдън показа колко заблуждаваща е тази гледна точка. Както в икономиките, така и на финансовите пазари няма растеж без риск, а сметката накрая все пак се плаща. Всеки политически избор е свързан с победители и победени, с разходи и ползи.

С други думи, компромиси. Ако някой ви казва обратното, той се опитва да ви продаде нещо.