Поколението на реформаторите в Китай се оттегля

По време на годишния партиен конгрес в Китай миналия уикенд редица висши функционери в страната се оттеглиха. Най-известните сред тях бяха премиерът Ли Къцян (заменен от Ли Цян – бел. прев.), както и висшият икономически съветник Лиу Хъ, пише колумнистката за Китай на Financial Times Юен Ян.

По време на своите кариери, продължили десетилетия, сегашните кадри станаха експерти в маркетинга на възможностите на Китай пред западни инвеститори. Преди два месеца Лиу влезе в заглавията от Давос, когато каза, че Китай отново е на масата.

Сега Лиу и неговата кохорта се пенсионират. Те бяха поколение от политици, формирани от опита си в ерата на реформите и отварянето, оглавявана от Дън Сяопин в края на 70-те години.

Новата група лидери „няма силен ангажимент в тази посока“, казва Артър Крьобер, автор на „Китайската икономика“. Вместо това, онова, което ги обединява, е тяхната лоялност към президента Си Дзинпин. Техните икономически идеологии, ако изобщо има такива, са трудни за разпознаване.

Мнозина в Китай възвестяват края на ерата на реформите. Някои наблюдатели прогнозират повторение на цикъла с люшкане между либералните пазари и държавното планиране. Но тази прогноза пренебрегва икономическата история на страната. За да отправим взор напред, нека първо погледнем назад.

Смъртта на Мао Дзедун през 1976 г. разчисти пътя за нова комбинация от икономически идеи. Това десетилетие донесе обмен със западни икономисти, като например посланиците на Световната банка, които защитаваха абстрактни модели на съвършена конкуренция.

Бъдещите лидери на Китай обаче поддържаха здравословен скептицизъм към чистата теория. Изабела Вебер, автор на „Как Китай избегна шоковата терапия“, посочва „двойствената им идентичност“: поколение, което осъзнаваше ролята на пазара за определяне на цените, но също така беше оформено от реалния си опит с експериментирането и постепенността. По думите на Дън Сяопин, те „опипваха камъните, за да пресекат реката“.

Пекин създаде своя собствена амалгама, що се отнася до развитие: властите запазиха фокуса върху производството пред потреблението, като дадоха приоритет на леката индустрия, помагайки на страната да се изкачи в промишлената верига на стойността. Частните пазари бяха разширени от 80-те години нататък, като Китай заяви, че ще се стреми да продължи да прави това, за да се присъедини към Световната търговска организация през 2001 г.

„От началото на реформата Китай използва пазара като инструмент, който съществува съвместно с планирането. Вместо да премине от сталинизъм към неолиберализъм, Китай възприе смесица от елементи, които на моменти объркваха чуждестранните наблюдатели към това да мислят, че страната преживява цялостно „позападнячване“, коментира Вебер.

В авторитарния капиталистически режим на Китай както държавата, така и пазарът доминират всички сфери на живота. Някога имаше доходоносен бизнес за хора, на които им се плащаше да се редят на опашка от името на други в натоварените държавни болници. Но ако познавахте правилните служители, изобщо не трябваше да се редите на опашка. До известна степен парите могат да заменят държавните връзки.

По-рано този месец, в последния си правителствен доклад, Ли Къцян призова Пекин да „даде приоритет на възстановяването и разширяването на потреблението“.

Но новата група лидери е запозната с обратната тенденция от дните на тяхното участие в местното управление: приоритизирането на производството. Икономиката на Китай през последните десетилетия се характеризира с привързаност към целите за растеж на брутния вътрешен продукт (БВП) и постигането им чрез стимули за инфраструктурата, финансирани чрез дълг.

„Твърде голяма част от елитната властова структура на Китай е изградена около трансфери от сектора на домакинствата към бизнеса и правителствата. Сега имаме нужда от обръщане на тези трансфери“, посочва Майкъл Петис, професор в Пекинския университет.

Това, което липсва на авторитарния капитализъм в Китай, е социалната инфраструктура и покупателната способност в ръцете на хората. Държавните предприятия получават по-голямата част от достъпа до кредити, а частните се конкурират с тях при неравни условия. В резултат на това страдат работниците от частния сектор, но и обикновените държавни служители не са много по-добре.

За разлика от Европа китайските икономисти прескочиха от Маркс направо към теориите за свободния пазар на Фон Мизес без кейнсиански преход. От 80-те години Пекин разби социалната инфраструктура, като същевременно не разви достатъчно услуги като национално здравеопазване, солидна образователна система и кредити за безработни.

Инвестирането в тях би адресирало тежките проблеми с човешкия капитал, документирани от Скот Розел и Натали Хел в тяхната книга „Невидимият Китай“, като например анемията в селските райони и когнитивното забавяне. То също би помогнало на работниците при шокове като пандемията.

Тъжно е да гледаме края на ерата на реформите. Но ако Пекин успее да се възползва от възможността, може да настъпи още по-добра ера. Това би изисквало нарушаване на табута при политиките и освобождаване от хватката на икономическите интереси. И ще бъде връщане към прагматизма.