В Москва на власт сега е „колективният Путин“

Беше незабравим политически спектакъл. На 21 февруари 2022 г., в навечерието на пълномащабната инвазия на Русия срещу Украйна, президентът Владимир Путин председателства предавано по телевизията заседание на Съвета за национална сигурност на Русия. Той поиска от членовете на съвета да декларират дали подкрепят Москва да признае независимостта на сепаратистките републики в Донбас.

Показното събитие остави впечатлението за самотен, самозабравил се цар, презрителен към старшите си съветници. Те се страхуват от него, докато отчаяно се опитват да му угодят. Той ги унижава само заради удоволствието от това, пише за Financial Times Иван Кръстев, председател на софийския Център за либерални стратегии.

Отговорът на Кремъл на неотдавнашния бунт на Евгений Пригожин, босът на наемниците от „Вагнер“, ни принуждава да преразгледаме тази картина.

Не лично Путин, а „колективният Путин“ (мистична конструкция, включваща наред с други и беларуския диктатор Александър Лукашенко) реши изхода от кризата. Индивидът Путин беше ядосан и унизен от предателството на „Вагнер“ и излезе пред телевизията със заплахи „да бъде строг“. Но „колективният Путин“ заключи, че би било по-разумно да преговаря с метежниците и да намери стратегия за изход. Сега знаем, че Путин се е срещнал с Пригожин и други командири на „Вагнер“ на 29 юни. За човек, обсебен от измяна и предателство, това беше горчив хап за преглъщане.

Какво се промени? Преди всичко отношенията между Путин и руските елити. Сега той се страхува от тях не по-малко, отколкото те от него. Той се страхува не толкова от гласа им, колкото от оттеглянето им. Много от най-близките му сътрудници го обвиняват лично за сегашното състояние на нещата. Решението на Путин да заложи на конкуренцията между Вагнер и министерството на отбраната в крайна сметка доведе до похода на групировката към Москва.

Бунтът на Пригожин разкри основното противоречие в кадровата политика на Путин. За да спечели войната, Путин се нуждае от амбициозни, безмилостни лидери като шефа на „Вагнер“. Но за да запази властта си и да гарантира единството на елитите, той трябва да разчита на нехаризматични фигури като военния министър Сергей Шойгу и генерал Валерий Герасимов, началник на генералния щаб. Страхът от „ефекта Жуков“ – появата на популярен генерал като Георги Жуков, съветският командир, превзел нацистки Берлин – обяснява защо Пригожин трябваше да си отиде. Обществото може да погледне на такава фигура като на алтернатива на Путин.

Тайната на колониалните войни е, че те могат да успеят само ако хората забравят за тях. Войната на Путин не е по-различна. Неговото настояване, че инвазията в Украйна е специална военна операция, беше опит да успокои руснаците, че нищо не се е променило в живота им, докато реално всичко се промени. Наемниците на Вагнер разбиха фасадата на нормалността, която е толкова важна за Кремъл. Вече не е достатъчно да се защити жизненият стандарт, за да се убедят руснаците, че няма за какво да се тревожат.

Всички преврати започват с конспирация. Неуспешните преврати завършват с параноя. Затова е логично да очакваме драматични промени по върховете в Кремъл. Но тези очаквания може да са грешни. Чистките на по-ниските нива в службите за сигурност са неизбежни, но не е ясно дали Кремъл ще рискува промени на по-високите.

През първата година от войната в Украйна промените по върховете в Москва бяха поразително ограничени. И докато войните обикновено довеждат на власт амбициозни и често безмилостни лидери, които са се доказали в боевете, само две групи са се издигнали в йерархията на Путин след февруари 2022 г. Това са синовете на старите му приятели и неговите адютанти - накратко, онези, за които са смята че са лоялни и които лидерът познава лично.

Стабилността надделя над необходимостта от по-ефективно лидерство. Сега, след бунта на Вагнер, Путин е изправен пред сложен избор. Той трудно може да освободи военното ръководство на Русия, без да признае, че Пригожин е бил прав. Но едва ли може да спечели войната с това ръководство. Бунтът на „Вагнер“ укрепи „колективния Путин“.

Различното възприемане на бунта във и извън Русия хвърля светлина върху неговите непредвидени последици. Докато повечето руснаци бяха ужасени от перспективата за гражданска война и рейтингът на одобрение на Пригожин се срина, новият консенсус на запад е, че всяка смяна на властта в Русия е възможност, доколкото всеки лидер, различен от Путин - независимо от неговите политически възгледи - ще бъде по-вероятно да спре войната.

Би било пожелателно мислене да разглеждаме марша на Пригожин към Москва като предшественик на края на режима на Путин. Но би било грешка да пренебрегнем важността му. Това, което сигнализира той, е преминаване на властта от царя Путин към „колективния Путин“.