Способна ли е все още Америка на научни пробиви?

Могат ли САЩ все още да правят научни пробиви? Това е интересен въпрос за размисъл сред шумотевицата около филма „Опенхаймер“ (относно разработването на първата ядрена бомба на Америка). Досегашният дебат, което не е изненадващо, беше склонен да се фокусира върху риска от ядрена война и как брилянтните иновации могат да се превърнат в опасни. Но докато гледах филма, ми хрумна друга мисъл: за скоростта и мащаба, с които американското правителство хвърля ресурси в този проект, пише колумнистката за САЩ на Financial Times Джилиън Тет.

Осем десетилетия по-късно Вашингтон се бори с нови предизвикателства. Той все още бълва забележителни иновации, най-скоро около изкуствения интелект (AI) или „скоростната“ програма от 2020 г. за намиране на ваксина срещу Covid-19. Наскоро учени от научния институт Карнеги описаха друга забележителна инициатива: изграждането на гигантския магеланов телескоп в Чили. Но подобни подвизи често изглежда се появяват въпреки, а не благодарение на федералното правителство.

В епохата на Опенхаймер (бащата на ядрената бомба – бел. прев.) федералното правителство е било готово да хвърли почти неограничена сума пари за проект, ако той се счете за важен; президентът Рузвелт бързо одобрил първоначалните 500 милиона долара, които по-късно се увеличили до 2 милиарда. Днес федералното финансиране за научноизследователска и развойна дейност трябва да се разрешава всяка година с гласуване в Конгреса. През юни, например, Белия дом представи своя бюджет за 2024 г. на Конгреса. И докато сумата за Националната научна фондация (NSF) вероятно ще бъде одобрена, републиканците се очаква да намалят искания бюджет за медицинския аналог на NSF, Националният институт по здравеопазване.

Това оставя изследователските организации в състояние на средносрочна до дългосрочна бюджетна несигурност. „Завиждаме на Европа“, ми каза наскоро едно светило на американската астрономия, споделя авторката, посочвайки, че Европейската космическа агенция е получила гарантирано шестгодишно финансиране от Европейския парламент, в рязък контраст с нейния американски еквивалент НАСА.

Освен това ролята на правителството в научните изследвания се свива. Неотдавнашен доклад на Aspen Economic Strategy Group (AESG) показва, че на брутна база САЩ все още доминират глобалните бюджети за научноизследователска и развойна дейност, тъй като „с над 700 милиарда долара за 2020 г., разходите на САЩ надвишават тези на Япония, Германия, Южна Корея, Франция, Индия, Обединеното кралство и Русия взети заедно”.

Но докато американските бизнес инвестиции в научноизследователска и развойна дейност са се увеличили повече от три пъти между 1990 г. и 2020 г., федералните публични разходи за тази дейност остават почти непроменени. Следователно вторите сега са само една трета от първите (преди са били приблизително равни).

И така, докато публичните пари финансират около половината от всички основни научни изследвания, бизнесът финансира половината от всички приложни изследвания и почти всички експериментални разработки. „Публичните инвестиции на САЩ в научноизследователска и развойна дейност продължават да стагнират, докато други държави инвестират сериозно“, отбеляза Американската асоциация за напредък на науката по-рано тази година, изтъквайки, че Америка е паднала до „13-то място в света по интензивност на публичната научноизследователска и развойна дейност“. Нещо повече, поне половината от този публичен фонд за научноизследователска и развойна дейност отива към Министерството на отбраната, като само 6 процента са за НАСА. Ето защо американските астрономи завиждат на Европа.

Важно ли е това? Някои американски политици, особено тези с уклон към свободния пазар и малкото правителство, биха казали, че не е. В края на краищата американските компании станаха доминиращи на глобалната сцена заради своята научноизследователска и развойна мощ, често водена от предприемачи. Просто погледнете напредъка на AI, постигнат от стартиращи компании като OpenAI и технологични гиганти като Google.

Това, което все повече тревожи американските учени в по-малко жизнеспособни от търговска гледна точка области, е, че фундаменталните изследвания често изискват инвестиции в продължение на много години преди да дадат плод. Бизнес лидери, които подкрепят научните пробиви - като Илон Мъск - са изключение, а не норма.

Би трябвало да е лесно да се изтъкнат икономически аргументи за такива инвестиции, тъй като възвръщаемостта на публично финансираните научни инвестиции е значителна, според AESG, чийто сътрудник Бенджамин Джоунс пресмята, че „реално системата за наука и иновации е подобна на машина, в която обществото може да вложи 1 долар и да получи 5 или повече“. И както отбелязва Бил Джейнуей, икономист и корифей в областта на венчърните фондове, макар че „американската държава се оформя като доминиращ източник на финансиране на научноизследователска и развойна дейност“ в следвоенната ера, проправяйки пътя за дигиталната и биотехнологичната революции, „към 80-те години, върху платформите, създадени от държавата, възниква професионалната индустрия за рисков капитал“. С други думи Силициевата долина процъфтява на база бума на публичната научноизследователска и развойна дейност от средата на 20-ти век.

Може ли това да се случи отново? Може ли заплахата от Китай - като тази от Германия през 40-те или СССР през 60-те - да подтикне Конгреса сериозно да развърже кесията? Връщайки се към филма „Опенхаймер“, малцина днес биха искали да видят заплахата от война да изплува отново, или пък нова пандемия. Но въпросът, пред който е изправена науката, е: как тя си осигурява необходимите инвестиции без мащабно сътресение?