Японски урок за всички застаряващи общества

Представете си политика, която добавя 1 процент от БВП годишно към фискалните ресурси на голяма, развита икономика. Тази политика работи като магия. Парите се появяват от нищото, без повишаване на данъците, без съкращения на разходите, без продадени активи и без дълг за връщане. Подобна политика би се харесала много на правителствата с финансови затруднения по света и със сигурност е твърде добра, за да съществува.

Въпреки това нея я има. Някакви предположения? Отговорът е реформата от 2014 г. на Държавния пенсионен инвестиционен фонд на Япония (GPIF), най-големия фонд от пенсионни спестявания в света, който пое известен валутен и капиталов риск, пише редакторът за Азия на Financial Times Робин Хардинг.

Предприета от бившия министър-председател Шиндзо Абе, реформата от 2014 г. промени предимно вътрешния портфейл на GPIF (с 60 процента от инвестициите в японски държавни облигации) към такъв, който е 50% международен и е 50% в акции.

Според Стивън Джен и Джоана Фрейре от Eurizon SLJ Capital портфейлът е нараснал от 137 трилиона йени през 2014 г. до 226 трлн. йени днес, в сравнение със 168 трлн. йени, на които би възлизал сега, ако фондът беше запазил профила си. Допълнителната възвръщаемост е на стойност около 10% от БВП на Япония, или 370 млрд. долара, което сигурно прави смяната на стратегията най-доходоносната в историята.

Портфейлът се възползва, разбира се, от слабостта на йената, която поевтиня от приблизително 100 йени за долар до около 150 през този период от време, но това е смисълът на поемането на валутен риск, а не щастлива случайност. Период на лоша възвръщаемост на активите може да заличи част от печалбите. Това обаче е експеримент, който светът трябва да проучи. Ето шест урока от него.

Първо, Япония трябва да бъде благодарна на Абе, който беше премиер от 2012 до 2020 г., преди убийството му през 2022 г. Противниците атакуваха реформата на GPIF като спекулация с пенсионните спестявания на обществото, но Абе и неговите съветници показаха лидерство, преодолявайки лоши периоди на публичност, когато стойността на фонда спадаше. Реформата на GPIF може да не е най-голямото му наследство, но заслужава голяма похвала.

Второ, тя подчертава значението на фокуса върху нетния, а не брутния публичен дълг. Известно е, че Япония има най-големия брутен публичен дълг в света - 252% от БВП. Нетният публичен дълг възлиза на 158% от БВП, като активите в GPIF представляват част от разликата. Представете си алтернативна реформа през 2014 г., която използва парите от GPIF за изкупуване на държавни облигации. В този случай брутният дълг щеше да намалее, но Япония щеше да пропусне свръхвъзвръщаемостта от инвестиционния портфейл и нетният дълг сега щеше да бъде с 10 процентни пункта по-висок.

Трето, промяната в GPIF показва различен начин на мислене за публичните финанси. В известен смисъл правителството е като най-добрия университетски дарителски фонд или животозастрахователна компания: то е създадено да съществува вечно, има дългосрочни задължения към бъдещите пенсионери и огромен капацитет за поемане на риск.

Правителството може да инвестира в активи на публичния сектор, които ще генерират бъдещи данъчни приходи, като образование и пътища, но може да инвестира и в активи на частния сектор. Когато частният сектор е гладен за сигурни активи като държавни облигации и желае да ги купи дори при много ниски лихвени проценти, може да има смисъл да се емитират повече от тях, да се увеличи ливъриджът на публичния сектор и да се инвестира за по-висока възвръщаемост.

Джен и Фрейре сочат, че Доверителният фонд за социално осигуряване на САЩ, който в момента инвестира само в специални облигации на Министерството на финансите на САЩ, трябва да последва примера на GPIF с други активи.

Четвърто, реформата на GPIF беше сравнително консервативна. Промяната на портфейла беше направена съзнателно, с внимание към риска, управление на активите от професионалисти и държане на политиците на разстояние. Това е в депресиращ контраст с икономически подобна схема в Обединеното кралство, чрез която местните власти се опитаха да компенсират липсата на данъчни приходи чрез заемане на милиарди паунди от централното правителство и инвестирането им в търговски имоти и други активи. Някои от тях изпаднаха в дълбоки финансови проблеми. Винаги ще е лесно да се обърка разумното използване на баланса на държавата за финансиране на дългосрочни задължения (с помощта на дългосрочни активи) със спекулациите за поддържане на ниски краткосрочни данъчни ставки.

Пето, промяната в GPIF може да се приложи към други групи от активи. Например, Япония е една от редицата азиатски страни, които поддържат много по-големи от необходимото валутни резерви. Ако Токио не иска да се възползва от слабата йена, за да продаде малко долари и да погаси част от дълга си – което би било доста разумно – тогава може да обърне част от тези резерви също в акции или да ги предаде директно на GPIF. Начинът, по който Хонконг управлява инвестиционната част на своя държавен фонд, е интересен пример.

И накрая, има основания този вид реформа да се прави рано. Не само че ползите се натрупват с течение на времето, а рисковете се управляват най-добре, но и светът продължава да застарява и търсенето на пенсионни активи нараства. Завръщането на инфлацията накара всички да се почувстват по-добре откъм възвръщаемост, но има малко признаци, че реалните лихвени проценти - след отчитане на инфлацията - са се повишили съществено.

Във финансите никога няма безплатен обяд. Възвръщаемостта винаги е свързана с риск. Но тъй като застаряващите общества са изправени пред нарастващо фискално бреме, успехът на реформата на GPIF на Абе показва предимствата от това правителствата да мислят по-малко като длъжници, борещи се да си плащат сметките, и повече като инвеститори с големи задължения, големи баланси и много дълъг хоризонт, завършва Хардинг.