Какво значи за Азия новата стратегия за сигурност на САЩ

Във Вашингтон всяка нова администрация идва със собствена идеологическа концепция и неизбежно изготвя документ, в който обявява идеите си за политиката на национална сигурност на САЩ. Последната версия на Стратегията за национална сигурност, публикувана от администрацията на Тръмп миналата седмица, е част от тази традиция. По-значим обаче е начинът, заради който документът е отклонение от традицията: ако предишните стратегически документи отразяваха малки вариации на широкия консенсус за външната политика след Втората световна война и след Студената война, този бележи драматичен разрив с този консенсус, пише проф. Раджа Мохан за Foreign Policy.

Дали документът е надежден пътеводител за бъдещите действия на президента на Доналд Тръмп не е ясно. Но той несъмнено е важен етап в еволюцията на вътрешния дебат за отношенията на Съединените щати със света – той отразява мирогледа на движението MAGA (Да направим Америка велика отново) и на променящото се американско настроение. За Азия документът предлага поглед върху това как втората администрация на Тръмп разбира Индо-Тихоокеанския регион, третира американските съюзи, оценява Китай и си представя лидерството на САЩ в епоха на геополитическа конкуренция.

Първо, стратегията ясно отразява вече познатите настроения на MAGA национализма – смесица от сдържаност, национализъм и отхвърляне на интернационалистския мироглед с неговите глобалистки мисии. Документът призовава за стратегия, която „не е основана на традиционна политическа идеология“. Вместо това „тя е мотивирана преди всичко от това, което работи за Америка – или с две думи „Америка на първо място“.“

Стратегията иска да се отдалечи от експанзивните амбиции за доминирането на САЩ и да се насочи към по-тясно определение за национален интерес, което се корени във вътрешното обновление. За онези чуждестранни столици, които отдавна негодуват срещу проповедите на Вашингтон, тази промяна е добре дошла идеологическа рехабилитация.

За Азия обаче новата стратегия носи както добри, така и лоши новини.

Първият положителен елемент е, че документът поставя Азия или Индо-Тихоокеанския регион на самия връх на приоритетите на външната политика на САЩ извън Западното полукълбо, което остава ядрото на стратегията на Тръмп. Фокусът върху Азия бележи приемственост с обрата на администрацията на Обама, „свободния и отворен Индо-Тихоокеанския регион“ на първата администрация на Тръмп и стратегията за Индо-Тихоокеанския регион на администрацията на Байдън. Възходът на Китай и трайният икономически динамизъм на региона правят това неизбежно. Също толкова важно е потвърждението, че САЩ ще се противопоставят на доминацията на една единствена сила в Азия. Това е трайна тема на голямата стратегия на САЩ и нейното повторно формулиране в Националната стратегия за национална сигурност ще бъде приветствано в азиатските столици, обезпокоени от разширяващата се мощ на Китай.

Второ, стратегията на Тръмп предпазва Азия от шокиращо суровите критики, които тя отправя към Европа. Стратегията смъмря Европа за упадъка, зависимостта и либералното превъзходство, но се отнася към Азия с очевидно стратегическо уважение. Стратегията говори за ограничена и селективна намеса в Индо-Тихоокеанския регион и Близкия изток за разлика от обещанието за мускулен активизъм в Европа, за да „спаси западната цивилизация“ от упадък. Това не е защото Тръмп харесва Азия повече от Европа. По-скоро идеологическата битка на MAGA е по същество вътрешна западна гражданска война за политическите ценности и бъдещето на либерализма. И Азия, поне засега, стои извън този спор.

Трето, Азия е по-малко уязвима от американската критика за наднационалното управление. Бюрократичните и регулаторни правомощия на Европейския съюз предизвикват гнева на MAGA. Докато Азия с нейния регионален институционален дефицит, сега изглежда далеч по-съвместима с тръмпиския мироглед, съсредоточен върху националния суверенитет и бизнес сътрудничество. 

Либералният, интернационалистки акцент върху правата на човека и социалните стандарти винаги е бил лош за повечето азиатски правителства – не само в Китай, но и в демократичните, но дълбоко националистически общества в региона. За тях идеологията „Америка на първо място“ за националния суверенитет и концепция за света като общност от независими държави е изключително разумно.

Четвърто, някои азиатски правителства, най-вече Пекин, отдавна не се доверяват на реториката след Студената война за международен ред, основан на правила. Фразата звучеше успокояващо в западните столици, но изглеждаше насилствена или лицемерна в части от Азия, не на последно място защото Вашингтон не винаги спазваше правилата, които формулираше. Акцентът на Тръмп върху прагматизма и интересите, върху дипломацията като търговска политика, резонира широко. Азиатските правителства, подозрителни към либералната реторика относно нормите, се чувстват комфортно с икономизиране на геополитиката. Конкуренцията между азиатските държави за сключване на сделки с Тръмп по време на обиколката му в региона миналата есен беше показателна: икономизиране на политиката от САЩ е по-лесно за разбиране, ангажиране и пазарене.

Пето, много азиатски държави приветстват признанието на Тръмп за Китай като почти равностоен конкурент и призива му за „взаимно изгодни икономически отношения“ с Пекин. Голяма част от Азия се възползва изключително много от китайско-американското споразумение от 80-те години на миналия век и е дълбоко обезпокоена от перспективата за нова Студена война. Широко разпространеното чувство за нежелание да се избира между Вашингтон и Пекин намира утеха в очевидната готовност на Тръмп да се ангажира отново с Китай като почти равностоен. За страни, които не са съюзници, като Индия, призивът на Тръмп към големите държави да поемат по-голяма регионална отговорност създава възможности за тях да повишат собствения си стратегически профил.

И все пак тези добри новини се притъпяват от обезпокоителни елементи в стратегията и оперативната динамика на външната политика на Тръмп. Регионът вижда възможности, неясноти и рискове в еднаква степен.

Първо, макар акцентът на Тръмп върху суверенитета и ненамесата да е добре дошъл, Азия добре познава изкушението на Вашингтон да се намесва в делата на другите. Това произтича не от принципа, а от силата. Великите сили се намесват, защото могат и защото вътрешнополитическите им групи често го изискват. Заплахите на Тръмп срещу Южна Африка и Нигерия подчертават постоянния американски импулс за наказание и принуда. Декларациите за сдържаност няма да премахнат този импулс.

Второ, въпреки че комерцполитиката резонира в Азия, Тръмп прекрачва нейните граници. Неговите искания към Япония и Южна Корея за масивни нови инвестиции бяха придружени от условия, които могат да се разглеждат само като изнудване. Също толкова обезпокоителни бяха условията, които той наложи на търговските сделки с Малайзия и Камбоджа по време на неотдавнашната среща на върха на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия. Тези споразумения нямат много общо със зачитането на суверенитета, те отразяват асиметрията на властта и натиска. Азиатските държави може да приветстват комерцполитиката, но негодуват срещу принудителния меркантилизъм.

Трето, зарязването от Вашингтон на реда, основания на правила, може да зарадва реалистите в азиатските външни министерства, но това си има и цена. Ако САЩ откажат да защитят териториалната цялост на нациите, слабите държави в Азия ще бъдат оставени на милостта на силните. Натискът на САЩ върху Украйна да отстъпи територия на Русия като част от мирно споразумение поражда непосредствени опасения относно готовността на САЩ да се изправят срещу китайския експанзионизъм. По-малките азиатски държави искат широки, предвидими правила – не защото са либерални идеалисти, а защото правилата защитават слабите от силните. Междувременно, отстъплението на САЩ от либералните ценности ще разочарова дисидентските групи и движенията на гражданското общество, които са разчитали на подкрепата на САЩ, когато са били изправени пред репресии.

Четвърто, акцентът на Тръмп върху икономическото сътрудничество с Китай създава безпокойство относно потенциалния компромис между търговските интереси и ангажиментите за сигурност. Националната стратегия за сигурност потвърждава необходимостта от възпиране на китайската агресия в Западния Пасифик, но напрежението между икономическата взаимозависимост и военната конкуренция е реално и нараства. Военното превъзходство на САЩ ще става все по-трудно за поддържане с нарастването на мощта на Китай. Способността на Пекин да вбива клинове между Вашингтон и неговите азиатски партньори ще се увеличи. Искането на Тръмп за по-големи разходи за отбрана от страна на съюзниците може да тласне някои към крайни решения, включително преразглеждане на ядрените варианти. Тревогите в региона се усилват от схващането, че Китай постоянно измества военния баланс в своя полза.

Пето, интензивната дискусия около формулировката на стратегията за Тайван подчертава централната геополитическа разломна линия в Азия. И все пак семантичните дебати предлагат малко насоки за това как Тръмп или който и да е друг президент на САЩ би могъл да се държи в реална криза. Много ще зависи от регионалната ситуация и американската вътрешна политика в този момент. Съпротивата на Вашингтон срещу японския премиер Санае Такаичи след нейните забележки, свързващи китайската атака срещу Тайван със сигурността на Япония, е предупредителен знак. Дори когато Тръмп изисква повече от азиатските съюзници, той предлага по-малко яснота за това какво ще предложат САЩ в замяна. Стратегическата неяснота от миналото отстъпва място не на ангажименти, а на несигурност.

Като цяло, Азия – за разлика от Европа – може да има повече време и пространство да се адаптира към промените в стратегията на САЩ. Но предизвикателствата пред нея са далеч по-сериозни. За разлика от Русия, чийто потенциал за твърда сила е ограничен в сравнение с Европа, Китай е по-голям от Азия. Сигурността на региона ще зависи до голяма степен от това как Вашингтон ще се справи със сложните си отношения с Пекин – отношения, белязани от геополитическа конкуренция и икономическа взаимозависимост. Амбивалентността в политиката на САЩ спрямо Китай може да има каскадни последици в целия Индо-Тихоокеански регион.

Азия трябва да се приспособи към тази нова реалност, защото не може да направи много, за да повлияе на траекторията на вътрешната политика на САЩ или на стратегическата еволюция на тръмпизма. Европейците могат да се надяват на завръщането на либералния интернационализъм и възстановяването на атлантизма. Азия няма такъв лукс. С оглед на нарастващата роля на Китай и предефинирането на международната ориентация на САЩ, Азия трябва да възприеме стратегия за самопомощ – укрепване на националните способности, разширяване на партньорствата извън САЩ и изграждане на гъвкави коалиции. 

В същото време стратегията предлага „мрежа за споделяне на тежестта“, подкрепена от Вашингтон: „Съединените щати ще бъдат готови да помогнат – потенциално чрез по-благоприятно третиране по търговски въпроси, споделяне на технологии и обществени поръчки за отбрана – на онези държави, които доброволно поемат повече отговорност за сигурността в своите съседи.“ Азия трябва да се възползва от възможностите, предлагани от това предложение.

/БГНЕС/