Не трябва да се страхуваме да задаваме „глупави“ въпроси

Като младши икономически репортер веднъж ми беше дадена задача, която ме накара да се паникьосам, пише колумнистката на Financial Times Сара О‘Конър. Бях помолена да напиша история за икономическа концепция, която всъщност не разбирах. Нямаше никой друг от моя екип наблизо. Търсенето в Гугъл ме обърка още повече. Точно тогава Мартин Уулф, главният икономически коментатор на FT, мина покрай бюрото ми. Поех си дълбоко въздух и го попитах. Той го обясни ясно с няколко изречения и дори да е мислел, че съм глупава щом питам, никога не го показа.

Оттогава съм голяма привърженичка на задаването на „глупави“ въпроси. Имам предвид такива, за които се страхувате, че ви правят да изглеждате глупаво. Но се притеснявам, че тази способност е на изчезване.

Никога не е било лесно, разбира се. Преподавателите винаги са откривали, че най-добрите въпроси от студентите, тези, за които те се притесняват, че може да са глупави, но всъщност са много полезни, обикновено идват по време на почивките или при разходка в кампуса след края на лекцията.

Когато ученето мина онлайн по време на пандемията, тези възможности изчезнаха. Но много преподаватели откриха, че онлайн инструментите всъщност улесняват някои студенти да питат за нещата, които ги объркват. Изведнъж те вече можеха да напишат въпроси в полето за чат или да изпратят директно съобщение до лектора, вместо да вдигнат ръка и да питат пред всички.

Платформи като Mentimeter добавиха допълнителен слой комфорт, като позволиха на учениците да задават въпроси анонимно. Някои преподаватели вече са интегрирали тези онлайн инструменти в своите присъствени лекции, така че студентите да могат да продължат да задават въпроси без да разкриват самоличността си.

Очевидно има някаква стойност в това. Понякога по време на събития модерирам сесии с въпроси и отговори от публиката и често едни и същи уверени говорещи доминират. Възможността членовете на аудиторията да изпращат въпроси чрез текст изглежда привлича по-разнообразен набор от хора, които иначе биха си замълчали.

Ами ако в този процес губим нещо? Колкото повече използваме технологията, за да преодолеем неудобството да задаваме въпроси, толкова повече може да се страхуваме да го правим лице в лице. Един академичен човек ми каза, че по-голямата част от неговите студенти „наистина са готови“, но изглеждат твърде нервни, за да направят „тази последна стъпка“. Той е бил толкова разочарован от тишината по време на лекциите, че донесъл една от топките на детето си и казал на студентите: „Ще я хвърля и който я хване ще трябва да ми зададе въпрос. Какъвто и да е." Споделя ми, че са гледали топката като ръчна граната.

Да задавате въпроси на някого лице в лице може да бъде най-добрият начин да се уверите, че наистина разбирате нещо (Понякога съм молила хора да ми описват диаграми.) Това е важно, ако работата ви включва ясна комуникация - в противен случай може да се окаже, че бълвате технически термини, защото нямате увереността да ги изразите на прост език.

Както се казва в един мой любим наръчник по журналистика, трябва да можете да „назовавате лопата с истинското й име, вместо да докарате някой от Харвард, който тържествено да я обяви за личен инструмент за земекопни работи с дълга дръжка“. Журналистите не винаги се справят с това (включително и аз).

Неотдавнашен преглед на обективността на отразяването на определени икономически теми от BBC установи, че „твърде много журналисти не разбират основни икономически принципи и им липсва увереност в изложението“. Авторите на прегледа също бяха обезпокоени „от това колко хора казаха, че не разбират така поднесените икономически новини“.

Страхът от задаване на „глупави“ въпроси може да ви накара да се преструвате, че знаете повече, отколкото всъщност, което пък ви прави по-уязвими на блъфове, алабалистики и измами. Ето един пример: макар че изкуственият интелект (AI) прави огромни крачки в някои области, компаниите също така купуват много търговски продукти, които професорът по компютърни науки Арвинд Нараянан нарича „AI шарлатания“.

Едно проучване, публикувано през 2021 г., поиска от участниците да класират знанията си за набор от термини по петобална скала от „никога не съм чувал за това“ до „знам го добре, разбирам концепцията“. Някои от термините бяха реални, а други - фалшиви. Проучването установи, че хората, които са по-склонни да дават невярна представа за това, което знаят, са и по-склонни да вярват на заблужденията на другите.

Знам, че не всеки има късмета Мартин Уулф да мине покрай бюрото му. Но повярвайте на мен, която си изкарва прехраната чрез задаване на въпроси: повечето хора наистина нямат нищо против да бъдат попитани нещо „глупаво“. Ако имат, то вероятно е защото самите те всъщност не го разбират или искат да скрият нещо. В този смисъл научавате нещо полезно и в двата случая.