Инвеститорите са в безизходица заради срива на доверието в пазара

Преди десетина години в лондонския офис на Credit Suisse са представени т.нар. „cocos“ - условните конвертируеми облигации, въведени след финансовата криза от 2008 г., в опит да се даде възможност на банките да поемат загуби при криза.

Финансистите на банката са представили презентация с много диаграми и стрелки, според която тези облигации са втори от долу нагоре в капиталовата структура. По този начин, ако една банка фалира, нейният собствен капитал първо ще бъде унищожен, последван от условните облигации, за да се защитят първостепенните кредитори. В замяна на този риск облигациите плащаха висока възвращаемост на инвеститорите, за да отразят правилата на финансовия капитализъм, пише Джилиан Тет в анализ за FT.

Докато прахът от драмата с Credit Suisse се сляга, удивителни подробности за придобиването на банката от UBS излизат наяве. Най-впечатляващата от тях е решението на Швейцарската национална банка да позволи на притежателите на акции в Credit Suisse да запазят стойност от 3 млрд. долара, но да се премахнат 7 млрд. долара в облигации от допълнителен първи ред, които са вариант на условните конвертируеми облигации.

Това предизвика необичайни критики от европейските регулатори и може да доведе и до правни действия от притежателите на облигации, които включват пенсионни фондове, застрахователни компании и други инвеститори.

„В моите очи това е против закона“, коментира Патрик Кауфман, фонд мениджър в Aquila Asset Management, пред FT.

Макар да не е ясно как би реагирал който и да е съд, истинският проблем е по-дълбок от правните тънкости и е свързан с доверието във финансовата логика.

Ключов принцип на теорията за свободния пазар, както всеки студент по икономика знае, е, че тя се основава на ясни закони за собствеността. Едно следствие е, че компаниите или инвестиционните фондове оперират с предсказуеми структури, които определят как се изплащат активите на дадено предприятие, ако то фалира.

Съобщението за придобиването на банката обаче променя тези структури. Не е изненадващо, че това доведе до падане на цената на облигациите от допълнителен първи ред, емитирани от други банки. Това също може да допринесе за коварното чувство на съмнение у инвеститорите относно степента, до която неутралните закони ще продължат да подкрепят капиталовите пазари в по-широк мащаб.

Трудно е да се избяга от подозрението, че швейцарските власти са решили да извършат (скромни) плащания на притежателите на акции, но не и на инвеститорите в облигации, защото първите включват мощен саудитски акционер (който Берн не иска да обиди). Интересите на служителите на Credit Suisse също може да са изиграли роля.

Протекционизмът, геополитическият личен интерес и държавната намеса, с други думи, изглежда са надделяли над принципите на свободния пазар.

И ако някой циник може да възрази, че такива неща се случват при банкова криза, това, което прави сагата с Credit Suisse пагубна е, че тя идва на фона на несигурност относно правните структури около американските финанси.

По-конкретно, ключов проблем, който влошава настроенията за американските регионални банки и катастрофата на Silicon Valley Bank, е, че в момента никой не знае със сигурност докъде се простира защитата на Федералната корпорация за гарантиране на депозитите.

Преди миналия месец мандатът на FDIC предполагаше, че защита се полага само за депозити до 250 хил. долара, когато институциите не се считат за системно важни (т.е. не са чудовищно големи). Когато обаче SVB и Signature се сринаха, защитата беше разширена до всички вложители.

Това може да се използва отново при провал и на друга банка. Това, което сагата със SVB със сигурност показа, е, че е нелепо да се дефинира „системен“ само според размера на активите на една институция – паниката може да стане системно заразна дори когато малки предприятия фалират.

Правителството на Байдън обаче се съпротивлява на разширяването на застраховката на FDIC по общ начин въпреки политическия натиск. Затова и не е известно как други институции могат да бъдат третирани при проблеми. Това създава впечатлението, че капризните политики - вместо предвидимите капиталистически принципи - управляват деня.

Крайният резултат е, че инвеститорите са в неопределеност. Те не знаят дали законите на капиталовия пазар ще бъдат предсказуеми, както и дали американските и европейските правителства имат желание (или средства) да застанат зад всички банки и по този начин да действат като алтернативен стълб на вярата в пазара.

Нищо чудно, че на преден план излиза страхът. Рискът е голям и крайно непредсказуем.

Ако правителствата не успея да решат този проблем, решението за Credit Suisse ще доведе до още повече дългосрочни проблеми дори ако създава усещане за краткосрочна увереност. Когато „кредитът“ – или „доверието“ в латинския смисъл на думата – е разбит, болезнено трудно е да се възстанови и не става въпрос само за Credit Suisse.