Неустойчивият дълг на богатите страни ще стимулира повишаването на данъците и цените

Правителствените дългове са неустойчиви в САЩ и голяма част от Европа. Съществува и огромен натиск за увеличаване на разходите за климата, отбраната и застаряващото население. В крайна сметка това ще доведе до неизбежната комбинация от по-високи данъци и инфлация, пише журналистът Хюго Диксън за Ройтерс.

Делът на глобалния публичен дълг от икономическото производство нараства почти без прекъсване от средата на 70-те години на миналия век. Той ще достигне над 100% от брутния вътрешен продукт (БВП) до 2030 г., което е най-високото ниво от Втората световна война насам, според прогноза на Международния валутен фонд (МВФ).

Проблемът е, че правителствата харчат повече, отколкото събират данъци. Заемите могат да бъдат устойчиви само ако са стабилни или намаляват като процент от БВП. Все пак това е вярно само ако годишният бюджетен дефицит като процент от производството е равен или по-малък от номиналния растеж – темпът на растеж на икономиката преди коригиране с инфлацията.

Сред богатите страни от Г-7 САЩ, Франция и Великобритания имат най-големи проблеми. Според МВФ очакванията са техните дефицити да достигнат съответно 7,4%, 5,4% и 4,3% от БВП тази година. Междувременно, устойчивите номинални темпове на растеж на техните икономики вероятно не са повече от 4%, ако се приеме както растеж, така и инфлация от 2%. При нива на дълга от съответно 121%, 113% и 101% от БВП през 2024 г. нещо трябва да се промени.

Дълговете на другите страни от Г-7 не растат, защото годишните им дефицити са горе-долу под контрол. Дългът на Япония обаче в размер на 237% от БВП и на Италия от 135% е неприятно висок. Само Германия и Канада поддържат все още някакви разумни нива на правителствени заеми засега.

Неустойчивото дългово натоварване не води непременно до финансова криза, пише Диксън. Богатите страни обикновено имат много въжета, с които да се обесят. Това важи особено за страни, които печатат свои собствени валути като САЩ, Великобритания и Япония, но е по-малко валидно за Франция и Италия, които трябва да се придържат към паричната политика, определена от Европейската централна банка (ЕЦБ).

Дори обаче денят на разплатата да не е зад ъгъла, заемите не могат да нарастват вечно. Проблемът е, че начините да се овладеят не са много и не са лесни, казва Диксън.

Най-добрият вариант би бил да се засили растежът. Само че, освен ако изкуственият интелект не осигури чудотворен тласък на икономиките, богатите страни изглежда ще забавят растежа си през следващите години. Не на последно място, като причина може да се посочи и как американският президент Доналд Тръмп подкопава световната търговска система с митата си.

Друг вариант е да се намалят държавните разходи, но срещу това има голяма обществена съпротива. Пример са французите и протестите им срещу увеличаването на възрастта за пенсиониране.

Структурните препятствия могат да увеличат публичните разходи с около 3% от БВП през следващите години, според Ерик Нилсен, старши съветник в Independent Economics. Най-съществените елементи от този ръст са застаряващото население, което увеличава разходите за пенсии и здравеопазване, разходите за отбрана, разходите, свързани с климата и инфраструктурата.

Друг начин за контролиране на нарастващия дълг е „финансовата репресия“ - политики, които изкуствено потискат лихвения процент, който спестителите получават за финансиране на правителството. Това обаче е възможно само ако дадена държава ограничи трансграничните капиталови потоци. Това не е възможно за страни като Франция, които споделят единната валута.

Финансовата репресия също работи при страни с излишък по текущата сметка. Това не е валидно например за САЩ и Великобритания, които изнасят по-малко, отколкото внасят, и разчитат на чуждестранен капитал, за да се финансират.

Неизпълнението на дълга е друг начин за неговото намаляване. Това обаче не е сериозен вариант за която и да е страна от Г-7, въпреки че винаги има риск игричките между Белия дом и Конгреса да доведат до пропускане на плащане по дълга от Вашингтон.

Затова два други начина за стабилизиране на нивата на задлъжнялост са по-възможни – по-високи данъци и инфлация, която сама по себе си е като тих данък. И двата са изключително непопулярни. Само че САЩ, Великобритания и Франция в крайна сметка ще бъдат принудени да изберат някаква комбинация.

Инфлацията в много отношения е пътят на най-малкото съпротивление. Повишаването на данъците изисква противоречиви дебати в парламентите. По-високите цени обикновено по-лесно си проправят път към гласоподавателите.

Да не забравяме, че богатите страни имат независими централни банки, натоварени със задачата да поддържат ниска инфлация. Така че правителствата първо ще трябва да принудят финансовите регулатори да следват волята им.

Тръмп вече се опитва да направи това – той атакува управителя на Федералния резерв Джером Пауъл, че е твърде бавен в намаляването на лихвените проценти и се опитва да уволни централния банкер Лиза Кук.

Английската централна банка също е уязвима за натиск от страна на политиците. Настоящото правителство е малко вероятно да направи това, но ако Reform, дясната партия, водена от Найджъл Фараж, спечели следващите парламентарни избори, насрочени за 2029 г., това може да се случи.

От друга страна, инфлацията не би била печеливша карта за Великобритания, защото една четвърт от държавния дълг е обвързана с нея. Това означава, че лихвеният процент и главницата се покачват, когато цените се вдигат. Нещо повече, инвеститорите биха могли да поискат по-високи лихвени проценти за закупуване на облигации, ако смятат, че инфлацията ще се ускори. Това означава, че може коефициентите на задлъжнялост изобщо да не спаднат.

Междувременно изглежда най-малко вероятно ЕЦБ да се откаже от мандата си за борба с инфлацията в резултат на политически натиск. Това е регламентирано в договор и дори коалиция от държави не може да го отмени. Следователно е най-вероятно Франция и други страни от еврозоната с неустойчиво дългово натоварване да повишат данъците.

Това може да означава поддържане на продължителни политически кризи, докато се появи лидер, който е в състояние да убеди хората, че е необходимо да се преглътне неприятното лекарство.

От по-високите данъци може да последва и нещо положително, пише Диксън. Ако страните от еврозоната поемат по този път към фискална устойчивост, докато САЩ прибягват до инфлация, еврото вероятно ще се представя по-добре от долара.

При всички случаи богатите страни по света са изправени пред много неприятни избори, заключава Диксън.