Демократичната бъркотия във Великобритания е за предпочитане пред китайския авторитарен модел

Докато седях в залата на конференцията на Консервативната партия в Бирмингам наскоро, умът ми се отнесе към друга партийна конференция, която предстои да започне в Пекин, пише главният външнополитически коментатор на Financial Times Гидиън Рахмън.

Двадесетият национален конгрес на Китайската комунистическа партия ще бъде всичко, което конференцията на торите не беше: с хореография, дисциплиниран и обединен в подкрепа на един всемогъщ лидер. На конгреса Си Дзинпин е почти сигурно, че ще бъде преизбран за трети мандат като генерален секретар на партията - потенциално поставяйки основата за негово управление доживот. Каквито и да са личните им чувства, партийните делегати и китайските медии ще възхваляват президента Си.

Контрастът с Лиз Тръс, новият министър-председател на Великобритания, не може да бъде по-ярък. Нейната партийна конференция беше провал. Колегите на Тръс се разбунтуваха, пресата беше презрителна, а пазарите бяха в смут. Голямата й реч беше прекъсвана. Делегатите, пътуващи до и от конференцията, бяха блокирани от влакова стачка. Тръс е на власт малко повече от месец и вече има спекулации, че тя може да бъде принудена да се оттегли до Коледа.

Погледнато от Пекин, всичко това изглежда като доказателство за аргумент, който самият Си Дзинпин често изтъква: „Изтокът се издига, а западът запада“. Според китайския лидер една от основните причини за тази историческа промяна е контрастът между реда на китайската политическа система и хаоса на западната либерална демокрация.

В ерата преди Си линията на комунистическата партия беше, че либералната демокрация не е подходяща за Китай и че всички общества трябва да бъдат оставени да се развиват по свой собствен начин. Но наскоро Пекин премина в идеологическа офанзива. Той лансира идеята за „китайски модел“, който останалият свят би могъл да подражава с печалба.

През годините съм чувал много западни ръководители да въздишат със завист към способността на Китай да планира дългосрочно. Тръс и нейните тори признават, че е трудно да се изгради нова инфраструктура във Великобритания, докато Китай построи хиляди мили нови магистрали и високоскоростни железопътни линии през последните 20 години (и колкото и да е странно, стачките не са проблем за китайските железници).

В Бирмингам Тръс подчерта, че нейната цел е „растеж, растеж, растеж“. Това също е въпрос, за който Китай поназнайва нещо. Както отбелязва Световната банка: „Откакто Китай започна да се отваря и да реформира икономиката си през 1978 г., растежът на неговия БВП е средно над 9 процента годишно, като повече от 800 милиона души са се измъкнали от бедността.“

Дългосрочният успех на китайския модел би трябвало да осигури перфектния фон за Си Дзинпин да заяви претенциите си да управлява далеч в бъдещето. Но, неудобно за него, решаващият конгрес на партията този месец идва в момент, когато започват да се появяват пукнатини в китайския модел.

Един от често изтъкваните аргументи в полза на китайския авторитаризъм е, че той осигурява политическа стабилност, която позволява дългосрочно планиране и предвидима бизнес среда. Но при управлението на Си Дзинпин правенето на политики стана много по-малко предвидимо. Неговата решимост, че комунистическата партия трябва да монополизира властта, го доведе до сблъсък с някои от най-иновативните и създаващи богатство компании в Китай. Политиките на Си помогнаха да се заличат удивителните 2 трилиона долара от капитализацията на китайските технологични акции. Миналия месец беше обявено, че за първи път от 1990 г. китайската икономика се очаква да расте по-бавно от останалата част на Азия.

Честите локдауни, изисквани от все по-противоречивата политика на Си Дзинпин за нулев Covid, засилиха социалното напрежение и потиснаха потребителското търсене. Междувременно агресивните политики на Си в областта на сигурността - в Южнокитайско море и относно Тайван - допринесоха за рязкото влошаване на отношенията със САЩ. Това означава, че Китай сега е въвлечен в засилваща се търговска война с Америка. Репресиите на Си срещу Хонконг доведоха до изселването на повече от 100 000 жители, много от които избраха да живеят в „ада“, който е съвременна Великобритания.

Междувременно отдавна прогнозираният срив на китайския пазар на имоти най-накрая се случва (докато Великобритания е построила твърде малко къщи, Китай построи твърде много). Това застрашава корпоративното и лично богатство и стабилността на китайската финансова система.

В едно демократично общество лидер със спорно досие като Си Дзинпин би бил податлив към противопоставяне и отстраняване. В днешен Китай обаче е невъзможно да има открит дебат за това какво Си е сторил правилно и какво - не. Преизбирането му тази седмица ще е най-вече знак за успеха му в централизирането на властта и потискането на опозицията. Всъщност имаше засилване на репресиите в навечерието на конгреса. За разлика от Тръс, речта му няма да бъде прекъсвана от хора, които викат: „Кой гласува за това?“

Честите смени на лидерите във Великобритания правят страната да изглежда нестабилна. Нова смяна на премиера ще потвърди това впечатление, като същевременно няма да е гаранция, че предстоят по-добри времена.

Британската бъркотия обаче е много по-малко страшна и опасна от китайския модел. Си Дзинпин вече е най-могъщият китайски лидер след Мао Дзедун. Той ще излезе от партийния конгрес с още по-голям авторитет. Но предоставянето на все повече и повече власт в ръцете на лидер, чиято преценка се е доказала като променлива, е формула за катастрофа. Просто попитайте руснаците.