Кога изкуственият интелект ще стане по-умен от хората? Не питайте

Всъщност един от аргументите срещу възможността големите езикови модели някога да работят на ниво Нобелова награда е, че най-брилянтните учени не са тези, които знаят най-много, а тези, които оспорват общоприетото знание, предлагат невероятни хипотези и задават въпроси, които никой друг не се е сетил да зададе. Това е почти обратното на големите езикови модели, които целят да намерят най-вероятния консенсусен отговор въз основа на цялата налична информация.

Така че един ден може да успеем да изградим голям езиков модел, който може да изпълнява почти всяка индивидуална когнитивна задача като човек. Той може да е в състояние да изпълни цяла поредица от задачи, за да реши по-голям проблем. Според някои дефиниции това би бил изкуствен интелект на човешко ниво. Но все пак би бил изключително глупав, ако го оставите да работи в офис.

Човешкият интелект не е „общ“

Един от основните проблеми с идеята за AGI е, че тя се основава на силно антопоцентричната представа за това както е интелектът.

Повечето изследвания на изкуствения интелект третират интелигентността като повече или по-малко линейна мярка. Предполага се, че в един момент машините ще достигнат човешко ниво или „общ“ интелект, а след това може би „суперинтелект“, в който момент те или стават Скайнет и ни унищожават, или се превръщат в добронамерени богове, които се грижат за всички наши нужди.

Но има силен аргумент, че човешкият интелект всъщност не е „общ“. Умовете ни са еволюирали за изключително специфичното предизвикателство да бъдем ние. Размерът и формата на човешкото тяло, видовете храна, които можем да смиламе, хищниците, с които сме се сблъсквали някога, размерът на нашите роднински групи, начинът, по който общуваме, дори силата на гравитацията и дължините на светлинните вълни, които възприемаме, са част от определянето на това, в което умът ни е добър. Други животни имат много форми на интелект, които на нас ни липсват. Паякът например може да различи хищник от плячка по вибрациите на мрежата си. Слонът може да запомни миграционни маршрути, дълги хиляди мили, а при октопода всяко пипало буквално има свой собствен ум.

В есе от 2017 г. Кевин Кели твърди, че не трябва да мислим за човешкия интелект като за намиращ се на върха на някакво еволюционно дърво, а като само за една точка в група от базирани на Земята интелекти, която сама по себе си е мъничко петно ​​във вселената от всички възможни извънземни и машинни интелигентности. По думите му това разбива „мита за свръхчовешки AI“, който може да прави всичко много по-добре от нас. По-скоро трябва да очакваме „много стотици извънчовешки нови видове мислене, най-различни от хората, като нито едно няма да е с обща цел, и нито едно няма да е бъде мигновен бог, решаващ светкавично големи проблеми“.

(Продължава на следващата страница)