Либералният национализъм не трябва да бъде оксиморон

Миналото лято имах провокиращ размисли разговор в Москва с Фьодор Лукянов, редактор на списанието „Русия в международните отношения”. Той спомена, че Борис Джонсън, премиерът на Обединеното кралство, е казал нещо в полза на „либерален Brexit“, след което се е разсмял силно. Погледната от Русия, идеята, че Brexit е нещо различно от жесток удар по либералната кауза, очевидно изглеждаше абсурдна, пише Гидиън Рачмън за Financial Times. 

Въпросът дали Джонсън и поддръжниците на Brexit по някакъв начин могат да твърдят, че са „либерални“, е от повече от академичен интерес. Както подсказва реакцията на Лукянов, това има международно значение. На гласуването за Brexit през 2016 г. либералният интернационализъм - подкрепян от ЕС и администрацията на Обама - понесе двоен удар: първо, самият вот за излизане от ЕС, последван скоро от избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ.

Националистическата вълна приижда също толкова силно и извън Запада. Обещанието на президента Си Дзинпин за „голямо обновление“ на китайския народ е неговата версия на обещанието на Тръмп да „направи Америка отново велика“. В Русия президентската реторика на Владимир Путин е изцяло посветена на това да направи Русия отново велика. Същото е в Индия, където премиерът Нарендра Моди обещава културно и национално възраждане.

Новите националисти понякога виждат своя враг в лицето на „глобализма“. „Глобалистите“, се оплакват те, са международен елит, интересуващ се само от себе си, който има намерение да изтрие границите и националните култури. Много либерали (включително и аз) отхвърлят етикета „глобалист“ като безсмислен и зловещ, тъй като той често дава път на конспиративните теории за Джордж Сорос или Тристранната комисия.

От друга страна, много либерали биха се съгласили, че национализмът е техен враг. Акцентът на националистите върху интересите на доминираща етническа или религиозна група често идва за сметка на правата на индивида и малцинствата, които са скъпи на традиционните либерали. Последният пример за тази тенденция дойде от Индия, където правителството на Моди наскоро прие закон за правата на бежанците, който дискриминира мюсюлманите. Фурорът, предизвикан от закона, сега предизвиква бунтове в Делхи и на други места.

Индия не е единствената демокрация, която се стреми да даде приоритет на правата на една група граждани над тези на друга. В Израел последното правителство на Нетаняху прие закон за "националната държава", като официално определя Израел като еврейска държава. Това бе критикувано, в страната и в чужбина, като определяне на израелските араби за втора ръка граждани. В Унгария министър-председателят Виктор Орбан отстоява правата на етническите унгарци и изгражда стени против бежанците, като обяви, че „ерата на либералната демокрация е приключила“. Орбан от своя страна е приветстван като герой от Стив Банън, бившият главен стратег на Тръмп.