Стиглиц преувеличава влиянието на пазарния фундаментализъм в Европа

В очевиден удар спрямо англосаксонския капитализъм бившият френски президент Никола Саркози успя през 2007 г. да омаловажи целта за свободна конкуренция в Лисабонския договор на ЕС. Френската победа е до голяма степен символична, но е показателна за десетилетните битки в Европа между пазарно ориентираната визия и тази, даваща приоритет на по-голяма държавна защита и контрол, пише за Financial Times шефът на брюкселското бюро на вестника Сам Флеминг. 

В новата си книга „Пренаписване правилата на европейската икономика” американският икономист нобелист Джоузеф Стиглиц твърди, че сега борбата се печели от грешната страна. Идеолозите на свободния пазар, посочва той, имат прекомерно влияние над континента. Твърде много европейски елити, според него, разпространяват мита, че свободните пазари подпомагат социалното благополучие.

Манталитетът „пазарите ще ни спасят” проникна в широк спектър от политически области. ЕС „изостави“ идеята, че правителствените разходи смекчават спадовете, а Европейската централна банка (ЕЦБ) се фокусира късогледо върху инфлационния контрол. Старият континент, пише той, трябва да направи много повече, за да защити традиционния си социален модел.

Стиглиц е дългогодишен критик на еврото, както и водещ прогресивен глас в САЩ. Новата му книга атакува крехките социални защити и дълбокото неравенство в Америка. Тя обаче в крайна сметка преувеличава влиянието на пазарния фундаментализъм в Европа.

В началните глави Стиглиц критикува остро фискалния режим на ЕС и неговото „грозно потомство“ - строгите икономии. Според него съюзът се нуждае от пакт за заетост, стабилност и растеж, който да се заеме с безработицата и да предотврати повторението на суровия икономически контрол, наложен на държави като Гърция и Ирландия по време на кризата.

Настояването на Стиглиц за реформа на фискалните правила е безспорно оправдано: пактът за стабилност и растеж е изключително лош в насърчаването на държавите да прилагат бюджетната политика за борба с рецесиите.

Това не означава, че пактът заслужава да му се отделя толкова голямо внимание от автора. В крайна сметка Европейската комисия многократно нарушава своите бюджетни правила, вместо да налага глоби.

Редица държави членки на ЕС поддържат нива на публичния дълг, далеч надхвърлящи официалните лимити - сред тях Франция, Испания, Белгия, Италия и Гърция, всяка от които има дългова тежест от близо или над 100% от брутния вътрешен продукт.

Макар Стиглиц да съжалява за строгите икономии по време на кризата, той не отделя време, за да попита каква роля страните като Гърция изиграха за собствения си срив.

Много от реформите, които Стиглиц застъпва, са разумни. ЕС трябва да направи много повече, за да даде приоритет на публичните инвестиции - особено в държави като Германия със силни публични финанси. Ремонтът на банковия сектор, заедно с приключването на проекта за банков съюз, би помогнал за справяне с недъзите на слабия финансов сектор. Прекратяването на надпреварата за по-нисък корпоративен данък би било тласък за единния пазар. ЕЦБ пък трябва поне да приеме напълно симетрична цел за инфлацията.

Колкото и да са важни политиките на равнище ЕС, голяма част от действията трябва да бъдат предприети на държавно ниво - и тук дяволът е в детайлите. Стиглиц твърди, например, че всички държави от ЕС трябва да въведат минимална работна заплата. Комисията наистина подготвя подобна политика, но открива, че въздействието върху отделните държави може да бъде много различно. Северните нации, които се гордеят с механизмите си за колективно договаряне, които Стиглиц възприема, предупреждават, че техните системи могат да бъдат подкопани по невнимание от единното предложение за целия ЕС.

В края на краищата Стиглиц изглежда се страхува, че Европа върви по низходящия път на САЩ. Той твърди, че неравенството в доходите сега е „основна характеристика“ на повечето европейски общества, но изследванията на Золт Дарвас от Bruegel показват, че неравенството в ЕС през 2016 г. е било най-ниското от 1989 г. насам.

Предизвикателството на ниския растеж пред Европа е истинско, както и заплахата от страна на популистки десни партии, които се опитват да се възползват от икономическото недоволство. Заключенията на Стиглиц показват липса на чувствителност към многостранните реалности в отделните държави. Това е жалко предвид неотложността на проблемите, пред които е изправен континентът.