Посети ли са семената на следващата дългова криза?

Демографията също има значение. Чарлз Гудхарт от London School of Economics и Филип Ерфурт от Морган Стенли смятат, че ниските и отрицателните лихвени проценти не са новата нормалност, тъй като светът е на прага на драматична демографска промяна. Намаляването на работещото население спрямо пенсионерите потенциално връща преговорната сила на труда. В съчетание с понижаване на спестяванията на домакинствата, защото възрастното население е станало по-малко пестеливо, това прави почти неизбежно реалните лихвени проценти да обърнат тенденцията и да се покачат отново.

Нито пък, в по-краткосорчен план, е ясно, че връзката между безработицата и инфлацията наистина се е нарушила. Крис Уотлинг, основател на Longview Economics, казва, че изкривеността на данните за заплатите в САЩ е свързана по същество със страните производители на петрол, които претърпяха значително забавяне през миналата година в резултат на спада на цените на нефта в края на 2018 г. Инфлацията, която игнорира петрола, се движи сравнително стабилно нагоре, тъй като нивата на безработица спаднаха.

Актуален въпрос в светлината на натрупването на дълг е дали регулаторният отговор на голямата финансова криза бе достатъчен, за да се изключи нова системна криза и дали увеличението на капитала на банките ще осигури адекватен буфер срещу загубите, които ще се получи в резултат на погрешното оценяване на риска.

Историята тук има значение. Единственият период през последните 200 години, когато банковото дело беше сравнително свободно от кризи, бе между 30-те и началото на 70-те години. Това беше така, защото регулаторният отговор на катастрофата от 1929 г. и последвалите банкови фалити беше толкова драконовски, че банкирането беше превърнато в бизнес с нисък риск, подобен на комуналните услуги. Именно прогресивното премахване на тази регулаторна усмирителна риза, започнало през 70-те години на миналия век, проправи пътя за имотната криза от средата на 70-те, дълговата криза в Латинска Америка от 80-те, още имотни кризи от началото на 90-те години и останалите след това.

Въпреки изобилието от реформи след 2008 г. - макар и очебийно невключващо премахването на привилегирования данъчен статут на дълга спрямо собствения капитал - операциите на Goldman Sachs, Barclays, Deutsche Bank и подобните им едва ли биха могли да се нарекат комунални като риск. И когато настъпват много бързи промени във финансовата структура, както днес, регулаторите често изостават от новата реалност и стъпват погрешно на регулаторния арбитраж.

Невъзможно е да се предвиди причинителят или моментът на финансовата криза. И изглежда малко вероятно, че се задава пълномащабна криза, независимо от коронавируса. Но потенциално неустойчивото натрупване на дълг в публичния сектор и на такъв в нефинансовия корпоративен сектор очертават сериозни уязвимости, особено в Китай и други развиващи се пазари, но също така и в САЩ и Великобритания. А континенталната европейска банкова система е видимо по-слаба от тази на САЩ.

На този фон изводът трябва да бъде заключението на покойния Хърб Стайн, американският икономист, който отбеляза, че ако нещо не може да продължи вечно, то ще спре. Системните проблеми ще започнат, когато коронавирусът отдавна вече го няма.