Този път Фед може да не успее да избегне инфлацията

Има ли някакво ограничение за властта, която Конгресът е готов да даде на Федералния резерв? От 2008 г. законодателите предоставят на Фед възможността да плаща лихва върху свръхрезервите на банките, което му позволява да купува огромни количества държавни и частни ценни книжа с пари, заети от банковата система. Законът Дод-Франк от 2010 г. направи от Фед доминиращия финансов регулатор в страната, освободен от контрола, пред който са изправени другите агенции при годишното финансиране от Конгреса, двупартийните комисии и преупълномощаването, пишат за Wall Street Journal Фил Грам, бивш председател на сенатската банкова комисия, и Майк Солън, партньор в US Policy Metrics. 

Сега, в отговор на икономическата карантина, Конгресът поне временно направи Фед доминиращия кредитор на частния бизнес, като гарантира заемите му при субсидирани лихвени проценти и замени политическите мандати на Закона за грижите и усмотрението на Фед в полза на пазарно разпределяне на кредита. В кой момент този процес застрашава не само икономическата ефективност, но и самата свобода?

Когато Фед закупи 3,7 трилиона долара държавен и частен дълг в периода 2008-14 г., в разрез с икономическия разум, но без да предизвика инфлация, нова илюзия завладя политическата левица: Модерната парична теория, според която Фед може да осигури почти неограничено финансиране с малко негативи.

Големият размер на дълга, закупен от Фед, не увеличи предлагането на пари и не създаде инфлационен натиск, защото Фед осъществи нова политика, която обществеността и много сведущи коментатори и икономисти все още не разбират напълно. За първи път Конгресът овласти Фед да плаща лихва върху свръхрезервите, превръщайки ги в инвестиционен актив за банките и давайки му възможност да заема огромни суми пари от банките.

Ефектът от покупките на Фед беше същият, какъвто би бил, ако банките или частните инвеститори бяха купили ценните книжа директно, вместо банките да отпускат пари на Фед за закупуване на ценните книжа. Когато тези покупки се случиха, паричното предлагане нарасна със скромния годишен темп от под 7%, а банковото кредитиране беше също потиснато. Не настъпи парично облекчаване и не се създаде инфлационен натиск. Сега банките държат повече лихвоносни свръхрезерви, отколкото в депозити или търговски заеми, като Фед държи безпрецедентни нива на публичен и частен дълг.

В същото време, в което Фед започна да използва лихвените плащания, за да даде на банките стимул да държат свръхрезерви, Дод-Франк му позволи да въведе по-високи нива на свръхрезерви чрез новите изисквания за ликвидност и капитал, наложени от стрес тестовете на централната банка, както и чрез коефициенти за ликвидно покритие, цялостни годишни капиталови прегледи и много други изисквания. В продължение на десетилетие Фед беше в състояние да изисква от банките да държат огромни свръхрезерви, по този начин предотвратявайки експлозивния растеж на паричното предлагане, който иначе би се получил заради покупките му на дълг.