Днешните свръхниски лихви са всичко друго, но не и „естествени”

Невъзможно е да се пропусне, че централните банки понижиха лихвите с безпрецедентно темпо. Общо мнение е, че икономическите и демографските фактори принуждават централните банкери да се движат в тази посока. Това е недоразумение. Регулаторите не бива да се изплъзват от отговорност толкова лесно, пише за Financial Times Лота Мобърг, анализатор в екипа за динамични стратегии на глобалната компания за инвестиционно банкиране и управление на активи William Blair от Чикаго.

Средните лихвени проценти на развитите пазари намаляват постоянно през последните 30 години. Тази на пръв поглед дълготрайна тенденция е вдъхновила изобилие от теории за това какво я движи - от търговските потоци и производителността до продължителността на живота и демографските промени. В зависимост от избора на времева рамка, наистина може да се проследи движението на тези фактори заедно с лихвите през последните няколко десетилетия.

Две променливи, които се движат в една и съща посока за известно време, обаче не означават, че връзката им е причинно-следствена. Преди три години Клаудио Борио и неговите колеги от Банката за международни разплащания публикуваха изследване, сочещо, че в дългосрочен план движението на лихвите е по-скоро свързано с промени в монетарните режими, като изместване от златния стандарт или таргетиране на инфлацията. Това предполага, че централните банки наистина играят роля в настоящата ни лихвена среда.

Освен това е ясно, че централните банкери имат политически стимули да снижават лихвите и да ги поддържат ниски. При икономически спадове или пазарни сривове намаляването на ставките може бързо да овладее ситуацията. В нормални времена вдигането на лихвите рискува да предизвика следващата криза. Малко централни банкери искат да бъдат обвинявани, че са допринесли за рецесия.

Защо тогава централните банкери се въздържаха от настоятелно потискане на лихвите преди последните около 30 години? Става въпрос предимно за ограничения. В началото на 20 век централните банки трябваше да нагодят лихвите към правилата на международния златен стандарт. Централните банкери се сблъскаха с подобни ограничения през по-голямата част от ерата на Бретън-Уудската система след Втората световна война, която създаде колективен валутен режим, основан на щатския долар и златото.

Единственият период, подобен на днешния, е между средата на 40-те и средата на 50-те години на миналия век, ранните години на Бретън Уудс. В разрез с официалните правила на споразумението няколко държави поддържаха капиталов контрол до средата на 50-те години. Това им позволи да запазят ниски ставките въпреки сравнително високата инфлация.

През този период няколко централни банки поддържаха реалните лихвени проценти под нулата за дълъг период от време. Тази така наречена финансова репресия беше ефективен начин за правителствата да финансират и изплащат огромните си военни дългове. Извън този период и настоящата среда реалните лихви бяха положителни за продължително време през предходния век.