Как Западът да спаси Беларус от руската "сива зона"?

Това погрешно решение на НАТО доведе до военната намеса на Русия в Грузия през 2008 г., след като грузинските сили нападнаха подкрепяните от Кремъл бунтовници в Южна Осетия. Вашингтон пренебрегна молбите да се притече на помощ на Грузия и в крайна сметка Москва прие прекратяване на огъня с френско посредничество, което отново замрази конфликта без да го разреши.

Оттогава НАТО редовно декларира, че вратата му остава отворена и периодично приема нови членове от Западните Балкани. Организацията обаче отложи всякаква перспектива за присъединяване за Украйна и Грузия за неопределено време.

Реалността е, че никоя от тези страни не е готова да се присъедини нито към ЕС, нито към НАТО. Нещо повече, общественото мнение в „сивата зона” е толкова дълбоко разделено по отношение на тази идея, колкото е и на Запада. Значителен брой правителства в Западна Европа не биха искали те да се присъединят.

Така че защо просто да не признаем тази реалност и да отнесем фалшивата перспектива за евроатлантическата интеграция, ако не завинаги, то в обозримото бъдеще? Това ще премахне всяка рационална основа за руските страхове. В замяна Москва би трябвало да се ангажира да прекрати военната си подкрепа за бунтовниците от Донбас до Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия и да си сътрудничи с посредничеството на ОССЕ за прекратяване на замразените конфликти в региона.

Трудно е да си представим официално споразумение в такава насока, не на последно място, защото НАТО едва ли би могло да каже сега защо се случи това прибързано обявление през 2008 г. Нито Вашингтон, нито Брюксел биха искали да се вижда, че биха постигнали споразумение за съдбата на „сивата зона“ зад гърба на засегнатите народи. Правителствата в Централна Европа и балтийските държави шумно ще заклеймят всяко затваряне на вратите на НАТО или ЕС като предателство на техните съседи, търсещи свобода.

Следващият президент на САЩ, след консултации с лидерите на Германия, Франция и Обединеното кралство, може да даде на Путин частна увереност, че няма да продължи разширяването на НАТО в „сивата зона“ и ще удължи съществуващите споразумения за контрол на оръжията, при условие че Русия приключи замразените конфликти в Източна Европа, прекрати предизвикателните нарушения на въздушното и морското пространство на съседите и спазва ограниченията за ядрените ракети.

Дали Путин би видял една такава развръзка като събитие в в негов интерес, далеч не е ясно. Той може да обяви победа, като сложи край на разширяването на НАТО на изток. От съображения за престиж обаче е трудно да си представим, че той се отказва от анексията на Крим, въпреки че плаща висока цена заради наложените санкции срещу руската икономика, а има малка стратегическа полза, тъй като руският Черноморският флот така или иначе е базиран в Севастопол.

Най-малкото, по-реалистична и по-малко идеологическа западна политика по отношение на „сивата зона“ може да промени поведението на Москва, която предлага моркови и тояги. Това може да направи Путин по-склонен да остави Беларус да върви по демократичния си път.