Не могат ли САЩ просто да спрат да продават дългосрочни ДЦК?

Ако това не е достатъчно, самият Милтън Фридмън е изложил подобна идея. В изследване от 1948 г., озаглавено „Монетарна и фискална рамка за икономическа стабилност“, той обсъжда предложение, в което „държавните разходи ще бъдат финансирани изцяло или от данъчни приходи, или от създаване на пари, т.е. чрез емитиране на нелихвоносни ценни книжа. Правителството няма да издава лихвоносни ценни книжа." Това звучи много подобно на онова, което Стефани Келтън ще напише 70 години по-късно в книгата си за „Модерната парична теория“:

"Американските ДЦК са просто лихвоносни долари. За да купите част от тях от правителството, първо се нуждаете от държавната валута. Бихме могли да наречем първите „жълти долари“, а вторите - „зелени долари“. Това, което наричаме държавни заеми, не е нищо повече от позволяване на хората да трансформират зелените си долари в лихвоносни жълти.“

Това обаче не е толкова проста сметка за финансовото министерство. Дейвид Бекуърт, старши научен сътрудник в университета Джордж Мейсън и бивш икономист в министерството, посочва много влиятелния Консултативен съвет по заемите към ведомството (TBAC) като причина, поради която би било трудно да се премине изцяло към краткосрочна заемна структура. Групата включва ръководители от Goldman Sachs, BlackRock и PIMCО, наред с други големи банки и парични мениджъри. „TBAC държи на настоящите матирутети“, казва Бекуърт, „а Министерството на финансите е чувствително към нуждите на пазара.“

Разбира се, всяко усилие да се съкратят падежите или да се премахнат изцяло дългите облигации, ще получи отпор от инвеститорите, ръководени от матуритете на задълженията си, като пенсионните фондове и застрахователните компании. Но не забравяйте, че Министерството на финансите очевидно не намери достатъчно търсене от тези институции за 50-годишните си ДЦК, поради което реши да върне 20-годишните книжа. Освен това евентуален ход на федералното правителство за спиране на 10-годишните или 30-годишните облигации не би попречил на компаниите с инвестиционен рейтинг да издават такъв дълг. Щатските и местните правителства биха могли също да фиксират по-ниските разходи по заемите чрез дългосрочни облагаеми или освободени от данъци облигации.

За да бъдем ясни, не очаквам финансовото ведомство на Йелън да загърби напълно дългосрочните заеми. Просто е твърде объркващо за много хора да мислят за федералното правителство като за субект, който трябва да се стреми да се възползва от исторически ниските разходи за дългосрочни заеми, дори ако в действителност няма причина да се смята, че най-голямата икономика в света и емитент на глобалната резервна валута не може просто да превърта краткосрочен дълг отново и отново. В най-добрия случай Министерството на финансите може да помисли за намаляване на средния си матуритет, ако кривите на доходността продължат да се изправят, както през последните месеци.

Това по-скоро напомня, че търговците на облигации, които тласкат доходността по 10-годишните ДЦК нагоре, не са признак на някаква екзистенциална криза. Да, тази емисия е глобален бенчмарк за заемане и се използва като безрискова ставка за оценка на редица финансови активи. Но не би коствало толкова много на Пауъл и Йелън да превърнат цялата крива на доходноста в нещо, наподобяващо овърнайт лихвата, определяна от Фед. С тази си мощ не е чудно, че те игнорират ежедневните изблици на облигационния пазар.