Политическото разделение вече е патриоти-глобалисти, а не ляво-дясно

Най-ясната разделителна линия между двамата кандидати не е ляво-дясно, а национализъм-интернационализъм. Макрон е страстен привърженик на по-дълбоката европейска интеграция. Льо Пен иска да разплете сегашния ЕС и да го превърне в Европа на националните държави.

Подобно разпадане на традиционната ос дясно-ляво се случи в САЩ и Великобритания. Преди Тръмп републиканците бяха партията на свободната търговия, глобализацията и ястребовата външна политика - каузи, свързани с дясното. Но неговият национализъм от вида „Америка на първо място“ отклони републиканците в посока протекционизъм и изолационизъм, оставяйки за крилото на Байдън в Демократическата партия ролята на пазител на традиционните интернационалистически позиции по отношение на външната политика и търговията.

Брекзит също преструктурира британската политика около оста национализъм-интернационализъм. Тази промяна беше замъглена от слогана на привържениците на излизането от ЕС „Глобална Великобритания“. Но реалността се оказа по-строг граничен контрол и намаляване на международната търговия.

Много поддръжници на напускането бяха привлечени от този лозунг не защото са интернационалисти, а защото той символизираше национално величие. Аргументът беше, че Великобритания е твърде значима в глобален план, за да бъде ограничена от членството в ЕС.

Льо Пен има подобна визия за Франция. В своята голяма външнополитическа реч в Париж миналата седмица тя настоя, че Франция е една от големите световни сили с глобални обхват и съдба. Подобно на брекзитърите нейната визия за глобална Франция всъщност е форма на националистическо тупане в гърдите.

Една от основните опасности от разпространението на този вид политика по света е, че тя увеличава шансовете за международен конфликт. „Глобалистите“, на които Льо Пен и Тръмп обичат да се подиграват, по принцип не са хора без корени или патриотизъм. Но те са по-склонни да вярват в необходимостта от международно сътрудничество за насърчаване на мира и просперитета и за управление на глобалните проблеми.

Националистите на теория могат да приемат необходимостта от международно сътрудничество по въпроси като изменението на климата или търговията. На практика обаче те са склонни да гледат на международните споразумения като на предателство към нацията или като продукт на някакъв глобалистки заговор.

Политиката на Льо Пен, Тръмп или Путин – подозрителна към чужденците и обсебена от възстановяването на националното величие – твърде често може да води до конфликти. Както един балкански анализатор веднъж ми се пошегува: „Проблемът с нашия регион е, че има твърде много велики държави: Велика Сърбия, Велика Албания, Велика Хърватия. Но резултатите не са толкова велики.” Възходът на националистическата политика по света рискува да повтори този мрачен модел в глобален мащаб.