Икономическото мислене се намира в решителна повратна точка

Растящите цени на енергоизточниците насърчиха друга форма на инфлация, този път в областта на реториката. Сравненията на настоящите ни предизвикателства със световните икономически и политически трудности през 70-те години са широко разпространени, пише Мартин Сендбу за Financial Times.

Сравненията всъщност са уместни. Цените на петрола скочиха четворно през 1973 г. и се удвоиха отново през 1979 г. Макар че те „само” са се удвоили през последните две години, европейските цени на газа скочиха 5 до 10 пъти спрямо преди пандемията. Общата инфлация е най-високата от десетилетия и мнозина се опасяват, че сме изправени пред повторение на бича на стагфлацията от 70-те.

Приликите свършват с ефектите за политическото и икономическото мислене. След като сътресенията от 70-те години дискредитираха смесените икономики от следвоенната ера, те проправиха пътя за либерализиращите пазара трансформации, предприети от Маргарет Тачър и Роналд Рейгън.

Тогава икономическият провал доведе до нещо подобно на консенсус, че „правителството е проблемът“, както каза Рейгън. Но днес е точно обратното. Цените на енергоносителите, нарастващите разходи за живот и усилващото се напрежение в трудовите отношения подхранват призивите към правителството да се притече на помощ. Икономическите проблеми, които през 70-те години накараха държавата да се оттегли, днес я връщат там, където в продължение на почти половин век тя се страхуваше да стъпи.

Приятелската към пазара философия на управление, която триумфира през 80-те години, е в отбранителна позиция. Администрираните от правителството цени сега са нещо нормално, от горива до електричество и, разбира се, въглеродни емисии. Натискът за извънредни данъци върху компаниите за изкопаеми горива изглежда неудържим и правителствата в цяла Европа бъркат дълбоко в хазните си, за да помогнат на домакинствата, които са в затруднено положение.

Дори директните парични помощи за домакинствата, с малко или без никакви условия, са на мода, наподобявайки северноамериканските експерименти с универсалния базов доход през 70-те години.

Това повдига два въпроса. Защо има такава разлика в политическите последици от привидно сходни икономически кризи? И постоянен ли е днешният завой към по-интервенционистка държава или временно отклонение?

Най-простият отговор на първия въпрос е, че когато нещата се усещат като непоносими, хората обвиняват статуквото и искат промяна. През 70-те години това означаваше дерегулиране на твърда икономика. Днес това може да означава регулиране на необуздана такава.