Европа няма нужда от още четири години „Меркелизъм”

И победителят е... Ангела Меркел. След 16 години германският канцлер се оттегля. Избирателите на страната обаче сигнализират, че искат да се придържат към „Меркелизма“. Светът е в смут, а след Афганистан атлантическият алианс е в безпорядък. Но Германия не иска да бъде безпокоена. След толкова време под топлото одеяло, обещанието, което страната иска от следващия канцлер, е, че животът може да продължи както преди, пише Филип Стивънс за Financial Times. 

Прогнозите за евентуалния резултат от изборите на 26 септември трябва да започнат със здравно предупреждение. Политиката в Германия се е фрагментирала, умножавайки възможните комбинации за управляваща коалиция. А кампанията още не е приключила. Точката на фиксация е националната нагласа за приемственост.

Проучванията на общественото мнение вече преобърнаха представите. Кампанията започна с консенсус в Берлин, че лявоцентристката Социалдемократическа партия (SPD) е сигурен губещ. Християндемократическият съюз (CDU) на Меркел изглеждаше, че е задушил младшия си партньор в две големи коалиции. Центристите сред поддръжниците на SPD ставаха зелени, a левичарите дезертираха към бившата комунистка партия Линке. Предизвикателството за статуквото дойде от Ана Бербок, телегеничната лидерка на Зелените.

И сега? Ако анкетите са коректни, SPD има значителна преднина. Оценките за CDU са ниски, както винаги. Армин Лашет, посоченият наследник на Меркел, се препъва на всяка крачка. Твърде късно е да се заложи на Маркус Зьодер, по-успешният лидер на баварската посестрима на CDU, CSU (Христянсоциалният съюз – бел. прев.) Що се отнася до енергичната Бербок, свежестта й прилича твърде много на неопитност.

Вместо това германските избиратели затоплиха отношението си към Олаф Шолц от SPD. Компетентен, солиден и подходящо скучен, той се очерта като кандидата за канцлер с най-убедителната претенция да бъде наследник на Меркел. Финансов министър в настоящата коалиция, той не се притеснява да се представя като най-сигурният откъм приемственост кандидат.

Шолц проявява толкова харизма, колкото, ами, Меркел. Кампанията му го лансира като „мадам” канцлер. Той безсрамно открадна характерния жест, който Меркел използва, за да внуши спокойствие. Той е „женен” за „дългoвата спирачка“, конституционното ограничение на публичните разходи в Германия. И той не каза нищо, което да ангажира Германия да помогне за противодействие на многобройните заплахи за либералния международен ред, на който се основава нейният просперитет.

Личният рейтинг на Меркел остава висок. Дори да не включваме последните трима британски премиери, Европа напоследък не се радва на големи лидери. Помислете за раздразнителния френски президент Никола Саркози или за безкрайното политическо раздробяване в Италия, и желанието за постоянство ще е достатъчно оправдано. И в защита на канцлерката, тя плати тежка политическа цена за едиствения си акт на смелост: отварянето на немските граници за милион бежанци през 2015 г.

Въпреки това оттеглянето й е отдавна закъсняло. През последните години нейната предпазливост прерасна в цинизъм. Меркел дълго се оплакваше от липсата на надежден партньор в Париж, който да засили европейското сътрудничество. Влизането в Елисейския дворец на Еманюел Макрон осигури точно такъв партньор. Канцлерката обаче бързо намери други причини да отхвърля френските инициативи. Европа напредва, вижте решението да се създаде пандемичен фонд за възстановяване в размер на 750 милиарда евро. Но Берлин се включва само когато е наложително.

На предизвикателството на Китай към открития, основан на правилата глобален ред не му бе позволено да наруши износа на Германия. Нито пък на опитите на Русия да дестабилизира западните съюзници. Миналата година Меркел подкрепи ново инвестиционно споразумение на ЕС с Пекин. Тази година тя успя да запази жив проекта „Северен поток 2” за доставяне на руски газ директно към Германия.

Разбира се, има редки изказвания, в които се признаваше, че Берлин трябва да споделя задачата за съхраняване на общите европейски ценности в свят, насочващ се към поредната ера на съперничество между велики сили. Но проникващото послание, което Меркел предаде на електората, беше това, което той искаше да чуе. Че нещата не са се променили много след триумфа на Запада над комунизма и че Германия не трябва да бъде прекалено притеснена от събитията в света.

Макрон не винаги е най-добрият защитник на своя аргумент, когато говори за изграждането на „стратегическата автономия“ на Европа, но той е прав, че докато светът се дели на демократичен и авторитарен лагер, европейците имат избор. Те могат да трансформират икономическата тежест на континента в значително геополитическо влияние, или да гледат безпомощно как конкуренцията между САЩ и Китай налага условията за ново световно безредие. Ако говорим за второто, иронията е, че задрямалата Германия ще бъде сред най-големите губещи.