Отношенията на Вашингтон с Пекин не могат да продължават постарому

Възходът на Китай е нещо повече от проблем. Той е загадка. След падането на Берлинската стена повечето западни анализатори приемаха, че Китай е комунистическа страна, точно както Франция е католическа. Тоест, в Китай има вярващи марксисти, а във Франция - изповядващи католицизма, но Пекин е също толкова малко ръководен от марксистката идеология, колкото Еманюел Макрон от предписанията на Пий IX, пише Уолтър Расъл Мийд за Wall Street Journal.     

Това се оказва, че не е вярно. Макар Си Дзинпин вероятно да прекарва малко време в четене на Маркс или обсъждане на трудовата теория на стойността със своите другари, днешен Китай съчетава ленинска партийна структура с държавен контрол (ако не винаги и собственост) върху средствата за производство, планова икономика, нетолерантен атеизъм и безмилостна решимост да се задържи властта на всяка цена. Това, че Пекин включва пазарни механизми в своята комунистическа система, не е ново. Ленин въвежда Новата икономическа политика през 1921 г., за да ускори възстановяването от руската гражданска война. Но комунистическата партия на Китай - въоръжена с информационни технологии, които й позволяват да наблюдава и контролира икономическата дейност в мащаб, за който Ленин можеше само да мечтае - внедри пазарни механизми в комунистическа държавна структура с голям успех.

Наречете го неокомунизъм или дигитален ленинизъм, но това е реално. И докато американската външнополитическа върхушка се поздравяваше с края на историята, Китай прерасна в по-страховита световна сила, отколкото някога е бил Съветският съюз. Както могат да ни кажат тибетците и уйгурите, новата система е безмилостна, колкото стария комунизъм и, благодарение на технологиите, далеч по-ефективна в потушаване на несъгласието.

Американските политически отговори на това предизвикателство ще трябва да отчитат геополитическите, идеологическите и икономическите измерения на новия Китай. Нищо от това няма да е лесно. Не е ясно, например, колко вкоренен всъщност е най-новият изблик на авторитаризъм в страната. Ясно е, че при Си Дзинпин Китай направи грешен завой. Но може би в бъдеще, в резултат на чужд натиск или вътрешно развитие, партията отново ще се насочи към реформи, което да породи различни отношения между Вашингтон и Пекин.

Във всеки случай целта на Америка дори в конкурентни отношения не може да бъде да спре икономическия растеж на Китай или да диктува политическото му развитие. Възходът на страната е велик момент в човешката история и САЩ нямат желание - а и сили - да попречи на повече от един милиард души да се трудят за по-добър живот. Наблюдението на Сун Дзъ, че големият генерал печели без бой все още е в сила. Най-добрият начин да се спечели конфликт с Пекин е той да бъде избегнат.

Независимо от това, отношенията на САЩ с ревизионистичен и вероятно революционен неокомунистически Китай не могат да продължават постарому. Държави като Китай и Русия, които твърдят, че активно се стремят да подкопаят интересите на САЩ и да противодействат на американските ценности, трябва да бъдат взети насериозно. Американските дипломати и агенти трябва да реагират на опитите за разширяване на враждебното влияние в стратегически важни държави и активно да защитават американските интереси.

САЩ не могат да разглеждат търговията като чисто икономически въпрос. В неокомунистически Китай разликите между държавните корпорации и частния бизнес вече не могат да се приемат като чиста монета. Китайският бизнес и инвеститорите са под контрола на Пекин. Предвид амбициите на партията, другите страни нямат друг избор освен да следят китайските инвестиции и финансови потоци, да ревизират веригите си за доставки на ключови материали, за да премахнат всяка стратегическа зависимост от Китай и да избегнат използването на китайски технологии, които застрашават сигурността на телекомуникациите и инфраструктурата им. Опитите на Китай да постигне технологично надмощие чрез кражби и незаконно поведение представляват директни заплахи за сигурността на други държави. Тези опасности трябва да бъдат адресирани, дори на значителна политическа и икономическа цена.

Постоянното въоражаване на Пекин - в съчетание с неговите експанзионистични териториални претенции и засилени опити за установяване на партньорства със страни като Русия и Иран - има голямо значение за военния бюджет на САЩ. Америка трябва да увеличи своите усилия за осигуряване на превъзходство на сушата, по море, във въздуха, в киберпространството и в космоса в достатъчна степен, за да възпира съперниците си.

И макар репресиите да не са нещо ново в Китай, извънредните мерки, които комунистическата партия използва срещу етнически и религиозни малцинства, изискват международна реакция. Има много елементи от управлението на Пекин, които американците не харесват, но ние не настояваме китайските практики да съответстват на нашите, за да имаме нормални отношения. Умишленото унищожаване на етнически култури и религиозни общности обаче преминава линия, която САЩ не могат да пренебрегнат.

Разработването на правилните политики за тази нова ситуация е трудна, но необходима задача. Не може да бъде позволено на неокомунистически Китай да диктува условията на участието си в глобална система, която се стреми да унищожи.