Не трябва да се подиграваме на мениджърите, те имат важна функция

В състояние съм да докладвам солиден напредък в централната мисия на моя живот, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш. Дългогодишните читатели знаят, че мечтата ми е да се пенсионирам без да съм бил началник на другиго. Не съм управлявал никого в Лондон. Не съм управлявал никого на двата американски бряга. Опитвам се да реша в кой азиатски град един ден искам да не управлявам никого.

Какво обяснява нежеланието ми? Лично предпочитание, да. Но също и липсата на статут, ако не и откровена стигма, която британците придават на мениджмънта. Миналата година лидерът на лейбъристите и най-вероятен следващ премиер Киър Стармър нарече свой опонент „мениджър от средно ниво“. Помислете за това. Всеки, който има подчинени в работата си, но не е ръководител на своята организация, е един вид среден мениджър. Това са много избиратели. И все пак политик с известен разсъдък не се посвени да ги подиграе.

Това презрение се дължи донякъде на Маркс, донякъде на Мъск. За левицата мениджърът е агент на капитала, паразит върху стойността, създадена от истинските работници. За либертарианската десница мениджърът е „бюрократ“, бреме върху тези с визия и животински дух. Ако искате да предизвикате аплодисменти сред всички партии, кажете, че NHS (Националната здравна служба на Обединеното кралство – бел. прев.) се нуждае от повече медицински сестри и по-малко чантаджии. От елитните корпоративни професии - право, финанси, консултантски услуги - първите две са охулвани като безскрупулни, но само третата се възприема като откровена ала-бала.

Можем да хванем тази стигма за рогата. Например, безразличието към това как се управляват нещата и кой ги управлява е донесло на Великобритания нейното индустриално господство през 19 век. Можем да цитираме „Световното проучване за мениджмънта“, което отдава голяма част от разликата в производителността между страните и вътре в тях именно на него. Да, трудно е да се каже „началник на отдел“ или „ръководител на департамент“ без присмех в Обединеното кралство. Забавно е да дразним САЩ като земя на скучната организационна карта и MBA (Магистър по бизнес администрация – бел. прев.) програмите. Но шегата е за сметка на британците: във вид на боледуващи компании, по-ниска производителност на глава от населението, здравни услуги, които се нуждаят от по-добро управление, а не просто увеличение на финансирането, което вече е около средното за богатия свят. Англия няма треньор, спечелил Висшата лига. Това е факт, към който тази футболна нация е удивително безразлична.

И тук е заровено кучето. Никаква политика, никакви инвестиции в бизнес училищата няма да спасят британския мениджмънт. В основата е културен проблем. Той е толкова стар, колкото и нежеланието на викторианските индустриалци да бъдат видени близо до фабриката, за да не се помрачи социалното им издигане. В собствеността има величие. В труда има достойнство. Пространството между тях трябва да се бори за репутацията си. Защо трябва да е така в нация, която толкова бързо разви средна класа, не е ясно. Но предразсъдъците са реални. И, за самата страна, скъпи. Докато мениджърът не бъде в състояние да разкрие професията си на парти без самоподигравка, хората с талант (и аз) няма да кандидатстват за такива роли.

Можем да кажем всичко това. Можем да отречем, че мениджърите не могат да се справят. Но е възможно да се отиде по-далеч. Дори ако мениджмънтът наистина е блато, където идеите и енергията на другите затъват, какво от това? Първата цел на бюрокрацията, държавна или корпоративна, не е да постига положителни действия, а да се противопоставя на „фанатиците“. Тя е да предпази институционалния организъм от заразяване с нечестиви елементи, дори с цената на ограничаване на някой и друг гений в процеса.

Дори преди Brexit имаше хора, които гледаха на държавната служба като на инертна топка, и други, които я смятаха за ценно нещо. Ами ако това е инертна топка и следователно е нещо ценно? Ами ако има социална стойност в цялата тази безкомпромисност и процедурна дребнавост? С други думи, дори когато мениджмънтът отговаря на най-лошите клишета за себе си, той е от полза. Това, че тези ползи са невидими, не ги прави по-малко реални. То просто означава, че на никой не се благодари.