Как ще завърши сагата Тайван?

Когато един международен спор продължава с десетилетия, той може да изглежда като хронично състояние, което никога няма да достигне крайна фаза. САЩ и Китай се боричкаха за Тайван през 50-те години. Написах заглавна статия за Economist относно кризата в Тайванския проток през 1995 г., пише британският журналист Гидиън Ракмън за Financial Times.

Така че е изкушаващо заплашителните военни учения, които Китай провежда край бреговете на Тайван, да се разглеждат просто като последната глава в една дългогодишна сага.

Но този път усещането е различно. В миналото войната между САЩ и Китай за Тайван изглеждаше като реална възможност - но не повече от това. Сега все повече експерти смятат, че конфликтът между САЩ и Китай е не просто възможен, но и вероятен. Джеймс Крабтрий, директор за Азия в Международния институт за стратегически изследвания, казва: „С оглед сегашния курс някакъв вид военна конфронтация между САЩ и Китай през следващото десетилетие изглежда вероятна“.

Високопоставените западни представители са твърде предпазливи, за да кажат подобно нещо публично, но мнозина споделят песимизма на Крабтрий насаме. Поглед към мисленето в САЩ се разкри през 2021 г., когато адмирал Фил Дейвидсън, пенсиониращият се началник на американското Индо-тихоокеанско командване, каза пред Конгреса, че вижда „явна“ заплаха от китайска инвазия в Тайван в рамките на „следващите шест години“.

Реториката на китайското правителство определено е националистическа и войнствена. Цин Ган, китайският посланик в САЩ, отговори на противоречивото посещение на Нанси Пелоси (председателката на Камарата на представителите в Конгреса на САЩ – бел. прев.) в Тайван миналата седмица, като публикува в Туитър видео в стил филма „Топ гън“ на Народната освободителна армия по време на учения - заедно с реещи се ракети, експлозии, сирени и скандиращи войници. Посланието беше ясно и неделикатно.

Страхът, че се задава война, се дължи на промени в Китай, САЩ и самия Тайван.

Откакто Си Дзинпин пое властта като президент през 2012 г., външната политика на Пекин стана забележимо по-агресивна. Китай изгради военни бази в Южнокитайско море, а китайските сили убиха индийски войници при сблъсъци в Хималаите. Неумолимото въоръжаване на Китай означава, че сега страната разполага с повече военни кораби от Америка.

За разлика от своите предшественици, които изглеждаха готови да чакат евентуално „обединение“ с Тайван, Си нарече въпроса историческа мисия, която „не може да се предава от поколение на поколение“. Обществените очаквания бяха толкова напомпани, че някои китайски националисти изглеждаха разочаровани, че Народната освободителна армия не е свалила самолета на Пелоси.

Нагласите в САЩ също се промениха. Единственото нещо, по което изглежда има двупартийно съгласие във Вашингтон, е, че Китай е все по-опасен съперник, срещу който трябва да има противопоставяне. Митата върху китайските стоки от ерата на Тръмп бяха запазени от Байдън. И двете администрации разшириха връзките с Тайван.

Сега Байдън каза три пъти, че САЩ ще се бият в защита на Тайван, ако Китай нахлуе – отклонение от официалната политика на САЩ за „стратегическа неяснота“. Настояването на служителите му, че шефът им се е изразил погрешно, става все по-малко убедително с всеки следващ път.

Многократните намеци на Байдън, че САЩ ще влязат във война за Тайван, са в ярък контраст с ясното му изявление, преди Русия да нахлуе в Украйна, че Америка няма да се замеси пряко във военни действия. Това отразява широко разпространеното убеждение във Вашингтон, че по стратегически и идеологически причини съдбата на Тайван ще определи баланса на силите през 21-и век.

Напрежението обаче можеше да не достигне точката на кипене, ако не бяха промените в самия Тайван. През 2016 г. и отново през 2020 г. островът избра за президент Цай Ингвен, лидерка на Демократическата прогресивна партия, традиционно считана за „про-независимо настроена“. Въпреки че Цай избягва формалните стъпки към независимост, очевидно е, че по-младото поколение тайванци все повече вижда бъдещето си като отделно от континентален Китай.

Формулата „една държава, две системи“, която Китай обяви относно Хонконг, беше лансирана и като модел за Тайван. Но репресиите на Пекин в Хонконг карат града да изглежда по-скоро като ужасно предупреждение за Тайван, отколкото като потенциален модел за подражание.

Тайванците знаят, че медените приказки на Си Дзинпин за „мирно обединение“ всъщност са код за анексиране и включване в диктатура. Те няма да приемат това - нито пък трябва. Това означава, че ако Си Дзинпин сериозно настоява, че въпросът с Тайван трябва да бъде разрешен задоволително за Пекин през това поколение, силата е единствената му възможност.

Едно китайско прибягване до сила обаче би било трагедия не само за Тайван, но и за самия континентален Китай. То би довело до масови жертви от всички страни, трайно отчуждение между тайванците и жителите на континента, и разрив в глобалната икономика, който би застрашил растежа в Китай, продължил десетилетия. Преди всичко това би рискувало пряк конфликт със САЩ и трета световна война.

Но фактът, че една инвазия в Тайван би била безразсъдна и неморална, не означава, че никога няма да се случи. Както демонстрира атаката на Русия срещу Украйна, национализмът, авторитаризмът и негодуванието от силата на Америка могат да бъдат мощна и опасна комбинация.

Докато разсъждават относно конфликт за Тайван, Пекин и Вашингтон се чувстват длъжни да говорят и действат твърдо. Всяка страна се надява, че другата блъфира. Да се ​​надяваме, че и двете са прави.