Изборите в Турция през май ще бъдат показателни за бъдещето на демокрацията по света

Президентските и парламентарни избори в Турция на 14 май ще поставят ключов въпрос на нашето време: възможно ли е да се забави авторитарното отстъпление и да се поднови демократичният прогрес? Във време на автократичен подем стана модерно да се правят мрачни прогнози за съдбата на либералните демокрации, пише за Financial Times Гьонюл Тол, автор на „Войната на Ердоган: Битката на един лидер у дома и в Сирия“.

По-малко внимателно се разглежда бъдещето на автокрациите. Ще останат ли автократични държави като Турция, които се плъзнаха към еднолично управление? Възможно ли е чрез избори да бъдат свалени утвърдени силови лидери като Реджеп Тайип Ердоган?

Опозиционните партии в Турция никога не са били по-оптимистични относно тази перспектива и има защо. Точно както демокрациите, автокрациите умират в бедност. Силните лидери мобилизират обществена подкрепа зад своите автократични програми, но те трябва да осигурят икономически растеж. Ердоган дойде на власт през 2003 г. след най-тежката икономическа криза от три десетилетия. Той пое юздите на властта в името на забравените хора, обещавайки просперитет. Той изпълни това обещание през първото си десетилетие начело благодарение на икономическия подем и прозападната външна политика.

Но след това управлението на Ердоган се изроди в корупция, лошо управление и приятелски кръгове. Докато малцина по върховете се радват на огромно богатство, милиони турци са под прага на бедността. Авторитарната сделка на Ердоган се разпадна. Турската опозиция обещава нов договор с обществото – такъв, който възстановява парламентарната демокрация, следва мирна, прозападна външна политика и насърчава споделения просперитет. Хората може най-накрая да се вслушат.

Единството подхранва оптимизма на опозицията. На автократите не им трябват мнозинства, за да унищожат демокрациите; всичко, от което се нуждаят, е разделена опозиция. Ердоган беше благословен със слаби противници. Шестпартийният опозиционен блок наскоро се обедини около Кемал Кълъчдароглу, лидер на основната опозиционна Републиканска народна партия (CHP).

Перспективите му се подпомагат от решението на блока да назначи Екрем Имамоглу и Мансур Яваш, популярните кметове на Истанбул и Анкара от CHP, за вицепрезиденти, ако опозицията спечели. Но още по-важна е позицията на прокюрдската Демократическа народна партия. Партията, която е третата по големина в парламента, но не е част от опозиционния блок, сигнализира, че може да подкрепи Кълъчдароглу на президентските избори.

Все пак не е лесно да победиш автократ на избори, които не са нито свободни, нито честни. Предизвикателството се усложнява от неблагоприятния международен контекст. Решимостта на Запада да защити демократичната промяна изигра ключова роля в разпространението на демокрацията, което започна в края на 70-те години. Този прилив спря в средата на 2000-те, отчасти поради оттеглянето на Запада. Автократите от Китай до Турция днес имат по-свободни ръце да промотират собствения си модел. И си помагат взаимно. Паричните потоци от Русия, Китай и Саудитска Арабия помогнаха на Ердоган в критични моменти. За пореден път те се обединяват зад него.

В контраст, западните страни отдавна са вдигнали ръце от демократичните сили на Турция, изграждайки договорни отношения с Ердоган, което укрепи позицията му срещу вътрешните съперници. Президентът Джо Байдън обеща да върне демокрацията в сърцето на външната политика на САЩ, но в името на геополитическите интереси той до голяма степен мълчи за атаката на Ердоган срещу демократичните норми. ЕС също си обърна главата, когато Ердоган премахна демократичните контролни механизми в Турция, като вместо това сключи сделка с него за недопускане на мигранти от обхванати от конфликти страни.

Но заставането зад борещите се демократи и защитата на свободните и честни избори няма да бъде отклонение от интересите на Запада. Точно обратното, защитата на демокрацията служи на тези цели. Автократите са непредвидими съюзници. Те следват дестабилизираща, безразсъдна, милитаристична, антизападна външна политика. Откакто Ердоган централизира властта в ръцете си, Турция въоръжи радикални групи, предприе военни нападения в Сирия, показа мускули в Либия, закупи руска система за противоракетна отбрана, помогна на Иран и Русия да заобиколят западните санкции и заплаши да блокира разширяването на НАТО (по-конкретно приемането на Швеция – бел. прев.)

Турската опозиция е изправена пред трудна битка. Ще бъде напрегнато състезание. Ако опозицията победи, авторитарният завой на страната при Ердоган ще остане като отклонение по дългия и труден път към демократична консолидация. Ако загуби, Турция ще потъне още по-дълбоко в авторитаризма и изборите няма да имат значение. Това, което ще се случи на предстоящия вот, не само ще определи съдбата на страната. То също така ще реши какво прави Турция извън границите си. Но преди всичко резултатът ще бъде показателен за бъдещето на демокрацията по света.