Подходът на САЩ към финансовото регулиране е обречен на провал

През 2008 г. американските регулатори не видяха риск ипотечната криза да зарази други области. Нито пък видяха възможността от произтичащ от това срив на жилищния пазар в цялата страна. Урокът уж бе научен, пише за Financial Times Ричард Букстейбър, служител на американското финансово министерство и на Комисията за ценни книжа и борси (SEC) по време на икономическата криза от 2008 г.

Последваха хиляди страници регулации, сред които изискването много големи финансови институции да извършват скъпи, подробни тестове на своята финансова жизнеспособност в условията на пазарни стресове.

Но ето ни, петнадесет години по-късно, този път изправени пред потенциала за зараза, идваща от малки и регионални банки след фалита на Silicon Valley Bank и дни по-късно на Signature Bank. Сега First Republic бе затворена и нейните депозити и повечето от активите ѝ бяха купени от JPMorgan. Тези проблеми породиха страхове от косвен ефект върху бизнес имотите, ако банките станат по-консервативни по отношение на кредитирането.

Регулирането на риск мениджмънта в САЩ е провал. То е реактивно и прекомерно, ревностно преследващо проблемите на деня и институциите, изправени пред тези проблеми. То е кодифицирано, за да покрие всеки сантиметър от текущия пейзаж, с години на изслушвания и коментари в процеса.

Но пазарите не стоят неподвижни. Те бяха преоформени от предишните разпоредби. И през годините след кризата от 2008 г. финансовият сектор продължава да прави иновации и да създава. Следователно пазарите са динамични и сложни. Регулирането на риска е игра с постоянно изскачащи проблеми. Още повече, че изработването на новите правила само по себе си е основен двигател за иновациите.

Регулаторите не разбират природата на риска. Разбира се, има ги „пешеходните“ представи за подобната на риск пазарна волатилност и нейните много варианти. Тези представи разглеждат риска въз основа на това, което пазарът е правил в миналото. Но рисковете, които имат значение, са тези, които не виждаме да се задават, които възникват от непрекъснато променящия се характер на пазарите и ни хващат неподготвени.

Няма да видите това в доклад за риска от 20 страници или модел, пълен с езотерични статистики, които се хранят с гигабайти данни. Всъщност, ако прибегнете към моделиране, ще сбъркате. Ключът е просто да търсите в правилната посока правилните институции. Направете това и трудно ще пропуснете риск, който се издига до нивото на системен.

Всеки системен риск, с който съм се сблъсквал, пише авторът, може да бъде разкрит с няколко въпроса и може да бъде обяснен с няколко изречения, веднъж идентифициран. Този път въпросите биха могли да бъдат: Какво може да се случи с малките и регионалните банки, ако лихвените проценти се покачат още? Какво може да се случи в условията на социалните мрежи, ако има криза на доверието в няколко банки? (Подсказка: изпълнете сценария с меме акциите (придобилите култов статус в социалките) в обратен ред.) Как едно широкомащабно свиване на банковия кредит може да удари пазарите?

Така че не е толкова трудно. Естеството на риска изисква да преосмислим начина, по който подхождаме към управлението на риска в регулаторната сфера. Ние не се проваляме поради неправилно измерване на втория десетичен знак или заради лошо очертан подраздел. Ние се проваляме, защото нашият регулаторен подход пропуска съществените рискове.

Този провал се свежда до нашата фундаментална философия за регулиране. В момента тя се основава на правила. Необходими са години, за да се наслоят нови регулации върху съществуващите, които да подкрепят и предпазват от крайни сценарии и да покрият всеки непредвиден случай, за който можем да се сетим в момента.

Но, разбира се, не можем да мислим за всеки непредвиден случай, защото нямаме кристална топка за пазарите в бъдеще. Нуждаем се от гъвкав и стабилен подход, който отчита природата на риска. Когато става дума за риск, всички сме съгласни с желаните резултати. Принципите са ясни и постоянни. Как да стигнем до там - това е, което се променя. За да постигнат тези резултати, регулаторите трябва да работят в сътрудничество с индустрията, за да идентифицират съществените рискове и да стигнат до общи решения на момента. Това се нарича регулиране, основано на принципи.

През годините си в риск мениджмънта съм работил както при режими, базирани на правила, така и при такива, базирани на принципи, споделя Букстейбър. Основаният на правила подход предполага удобна - и донякъде скучна - работа и адресира ежедневните рискове. Тоест рисковете, които нямат значение. Когато наистина е важно, тези рискове няма да бъдат посочени в разпоредбите, кодифицирани преди година във Федералния регистър на правителството.

Нито пък ще изскочат от докладите за риска и стрес тестовете, изисквани от този регламент. Регулирането на съществените рискове изисква свежо мислене и малко въображение. Регулаторите трябва да седнат на масата с персонала, занимаващ се с риска в съответната индустрия. Това е посоката, в която трябва да върви нашият регулаторен подход, така че разпоредбите, които изработваме този път, да не доведат до това някой друг да пише след петнадесет години за това как те отново са се провалили, завършва авторът.