Истинските "специални отношения" са тези между Великобритания и Франция

Той е син на служители от публичния сектор. Работил е във финансите, преди да управлява държавата. Роден е малко преди или в началото на 80-те години. (Заедно с цяла група мъже, които трябва да бъдат уважавани заради финия им ум и удивителен външен вид, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш, който също е роден тогава.) Той се обърна срещу своя политически покровител по пътя към върха. „Представя се” за човек от метрополиса, но е израснал малко встрани от столицата. Бракът му привлича вниманието. Определението важи едновременно за Риши Сунак и Еманюел Макрон. Затова не е чудно, че те се разбират.

Но в англо-френските отношения би трябвало да има нещо повече от личната хармония между двама индивиди от меритократичната горна класа. Все по-сигурен съм, че има, пише авторът.

Великобритания и Франция имат много повече общи неща, отколкото всяка от тях с трета страна. Може би някой би изтъкнал примера с англо-американските или френско-германските отношения. Но това са добре поддържани отношения. Те не означават, че едната страна прилича на другата по своите вътрешни характеристики. Доста често е обратното.

„Специалните отношения“ и „двигателят на Европа“ са толкова разработени, толкова лансирани, точно от страх, че естественото състояние между двете страни в тях е разминаване (или по-лошо). Великобритания си спомня, побивайки я тръпки, въздържанието на САЩ в първата фаза и на двете световни войни. Френският ужас от твърде силна Германия датира поне от 1870 г. Никога повече, и т.н.

От това следва, че англо-френските спорове продължават отчасти защото и двете държави са спокойни относно тяхната фундаментална съвместимост. До зловеща степен Франция и Великобритания си приличат по население (67 млн. души) и БВП (3 трлн. долара). Промишлеността и в двете страни е 9% от техните икономики.

Техните въоръжени сили са сравними. И двете държави изградиха и после загубиха извъневропейски империи и сега имат приблизително еднаква тежест в световните дела. Едната страна се присъедини към европейския проект от самото начало, другата се забави с влизането и в крайна сметка след това излезе, но нито една не вярваше, че националната държава и твърдата сила са остаряло мислене. (Вижте техните ядрени арсенали.)

Паралелите се умножават с връщането назад във времето. Англия и Франция станаха единни държави близо хилядолетие преди, да речем, Италия. Всяка от тях бе с централна роля за Просвещението, въпреки че британците наблягат на емпиризма (теорията, че знанието се извлича от усещанията – бел. прев.), а французите на разума. Двете са имали, грубо погледнато, революции едновременно: едната буквална, другата - индустриална. Всяка е развила неетническата идея за гражданство, така че да можеш да станеш британец или французин.

Британският елит се обърна към Франция за културни податки: във визуалното изкуство, в обноските. Френският елит, включително Волтер и Монтескьо, се обърна към Великобритания като убежище от абсолютизма.

Но дори това - тяхното съавторство на голяма част от либералната модерност - не улавя единствения практически факт, който отличава Великобритания и Франция от подобните им държави.

Всяка от двете държави има чудовищно доминиращ капитал. Политика, медии, финанси и култура са концентрирани в един град. Нито една европейска нация със сравнима големина – нито Испания, нито Италия, нито Германия – не може да се похвали с това. Нито САЩ, Австралия или Канада. Нито всъщност Япония предвид културната тежест на Киото. Отстранете държавите с под 20 милиона души и Франция и Великобритания са изключителни в богатия свят по тежестта на своята столица. Влиянието на Сеул в (над 50-милионната – бел. прев.) Южна Корея е подобно. Голям Париж дава около 30 процента от френския БВП.

Резултатът е две еднакво изкривени държави. Много демокрации имат гневни провинции, но в малко популистката ярост е толкова фокусирана срещу едно място. Размерът на техните столици също така дава на Великобритания и Франция фалшива представа за тяхната геополитическа тежест. Населението на Великобритания е една пета от 330-милионната Америка, но Лондон, където живеят нейните елити, е толкова населен, колкото и най-големият град в САЩ. Помнете това, когато се мъчите да обясните британската заблуда.

Миналата седмица прекарах по една вечер в американска, френска и британска компания, на американска земя, споделя Гънейш. Защо, предвид езиковия фактор, не беше по-трудно да общувам с французите, отколкото с англофонските си събратя? Футболът като обща точка? Самият подбор? (Това беше група от финанси, почти наднационална.) Или пък, като се има предвид френското присъствие в Лондон и британската колонизация на Южна Франция, говорим за вид споделен свят?

Всичкo това е вярно. Но също така вътрешното усещане, че сме в една и съща лодка: граждани на средни и може би залязващи сили на територията на световния колос. Това създава известна ирония. Да си британец или французин означава да чуваш достатъчно често, че най-добрите ти дни като такъв предстоят и да извиняваш лъжата.