Да бъдеш умерен е може би по-добре от това да си центрист

Центристките татковци се завръщат. Британското олицетворение на така наречения центризъм, Тони Блеър, почти официално помаза очакваният бъдещ министър-председател Киър Стармър (лейбъристите водят убедително в социологическите проучвания – бел. прев.) за свой политически наследник по време на задушевна среща за бъдещето на Великобритания неотдавна, пише колумнистката на Financial Times Джъмайма Кели.

Бившият финансов министър Джордж Озбърн и бившият такъв в сянка Ед Болс междувременно стартират свой собствен подкаст през есента. „Ед и аз някога бяхме люти врагове, но сега сме големи приятели“, споделя Озбърн. Всичко е толкова весело и безгрижно. Сякаш това, което разтърси британската върхушка из основи през 2016 г., вече е забравено.

От другата страна на Атлантика нещата се движат в по-малко дружеска посока. На изборите догодина Джо Байдън – естествен центрист, който възприе по-прогресивна идеология по време на президентството си – изглежда много вероятно да се изправи срещу два пъти обвинен (а може би и повече) човек, който все още нарича изборите през 2020 г. „мащабна измама“ (Има се предвид Тръмп, разбира се – бел. прев.) Другият фаворит е губернаторът на Флорида Рон Десантис, който по негови думи води война срещу „будната култура“ (отхвърляща расовите и други предразсъдъци – бел. прев.)

Но някои смятат, че спасението на Америка също се крие в центризма. Стъпка напред направи политическа организация „Без етикети“, която подкрепя двупартийния подход и центризма. Наскоро групата публикува манифест от 72 страници, озаглавен „Здрав разум“ – любим термин на центристите. Той обаче предлага много проблеми и малко решения. Голямата му „идея“ за абортите, например: „Америка трябва да намери баланс между защитата на правата на жените да контролират собственото си репродуктивно здраве и отговорността на нашето общество да защитава човешкия живот“. (Как никой не се сети по-рано?)

Изпитвам симпатия към много от онези, които или наричат себе си центристи, или се привличат от „центъра“ на политиката – всъщност споделям много от техните възгледи, пише авторката. Критична съм към нелиберализма както отляво, така и отдясно и често (макар и не винаги) предпочитам умерени политически кандидати. Смятам, че опитът да се намери някакъв вид баланс между сблъскващи се ценностни системи и интереси е много труден, но невероятно важен. И да, аз също искам всички да се разбираме.

Но центризмът няма да ни отведе дотам. От една страна, той не е много заинтересован да се въвлича в спорове - центристите са склонни да мислят, че са над тези неща. Тяхната доктрина за „здравия разум“ предполага, че невероятно сложните проблеми имат очевидни решения, с които всички „разумни“ хора биха се съгласили.

Центризмът всъщност се определя само от това на какво се противопоставя. Лев Троцки (автор на течение в марксизма, което се противопоставя на сталинизма и в крайна сметка убит заради това – бел. прев.), пишейки през 1934 г., е бил прав, когато казва, че центризмът се „характеризира много повече от онова, което му липсва, отколкото от това, което притежава“, и че той води „паразитно съществуване“. Без всичките тежки интелектуални битки около него, центризмът - който отхвърля някои от тези спорове без да вникне в тях - не би могъл да живее.

Центристите обикновено претендират за пространство в политическата среда, което всъщност не съществува. Ницше пише, че „истините са илюзии, които сме забравили, че са такива – те са метафори, които са се изхабили“. Къде е центърът, когато политическият спектър е повече подковообразен, отколкото линеен? Къде е той, ако никой не може да различи истината от измислицата?

„Има такава идея, че вие, като центрист, имате поглед върху цялата система и така можете да видите къде е центърът“, ми казва Кристофър Кларк, професор по история от Кеймбридж. „Мислите си, че сте се ориентирали във всичко и сте създали нещо като картография на политиката, в която заемате това пространство на добродетелта. Има някаква арогантност в това.“ Центристите често имат репутацията на самодоволни хора и са си я заслужили.

Предпочитам да мисля за себе си като за умерена, споделя Кели: по-скромен и по-малко модерен етикет. Умереният понякога може да се окаже, че се съгласява с онези, които твърдят, че заемат централната позиция, но той стига до възгледите си, след като е обмислил и се е ангажирал със споровете вместо просто да отхвърля всяка идеология като крайна или „неразумна“. Освен това, тъй като да бъдеш умерен е по-скоро подход, отколкото фиксирана позиция, той не се поддава на групово или племенно мислене – бич, дори когато племето е съставено от приятни мъже на средна възраст.