Кризата във Франция - лебедовата песен на Еманюел Макрон

Франсоа Байру падна, което не е изненада за никого. Четвъртият министър-председател на Франция в рамките на две години не успя да преодолее препятствията в парламент, доминиран от крайни сили, където няма мнозинство и където приемането на бюджет е подвиг, достоен за Херкулес.

Когото и да избере президентът Еманюел Макрон за пети министър-председател, той ще се сблъска със същите препятствия, само че и с допълнителен натиск от социални вълнения и нестабилни пазари, притеснени от влошаващите се публични финанси. Това е лебедовата песен на епохата на Макрон, преди да настъпи нещо още по-нестабилно, пише редакторът на Bloomberg Лионел Лоран.

Макрон в момента има няколко опции, но най-вероятната е да завърти рулетката на ново правителство още веднъж. Вече познатата гледка на дълъг списък със „съвместими с Макрон“ политици отново е на дневен ред: десните стълбове Ксавие Бертран или Себастиен Лекорню или по-левите като Ерик Ломбар или Бернар Казньов. Тяхната задача, подобно на тази на Байру, ще бъде да поправят раздробения парламент и да приемат бюджет в следващите месеци.

Колкото и донкихотско да звучи, това ще е за предпочитане пред алтернативите. Провеждането на нови парламентарни избори би било нормалният отговор на подобна блокада, но популярността на Макрон е спаднала драстично и гласуването вероятно само ще затвърди заклетия му враг Марин льо Пен като най-популярен политик в страната. (Същото важи и за предсрочното подаване на оставка и президентски избори, дори ако шансовете на Льо Пен са намалели поради временна забрана за участие в избори.) Последните проучвания поставят крайната десница начело с 33% от гласовете, което е над два пъти повече от тези на Макрон.

Пътят към излизане от кризата е почти видим. В лагера на Макрон цари усещането, че лявоцентристките социалисти, които отхвърлиха категорично предложението на Байру за съкращаване на разходите с 44 млрд. евро, може да бъдат спечелени със смекчен план, който спестява тоягата на (псевдо)ограничителните мерки. Ако овладяването на бюджетния дефицит отнеме повече време, да речем, да спадне от 6% на 5%, нека бъде така – повишената предпазливост на инвеститорите по отношение на френските активи е управляема, икономиката все още изпреварва тази на Германия и Франция е далеч от криза като тази в Гърция.

Все пак това е много тесен път и много неща могат да се объркат. Левоцентристите официално искат повече данъци за богатите и отмяна на пенсионните реформи – две от най-важните части от наследството на Макрон, а десноцентристите вече оказват съпротива. По-фундаменталното е, че властта на Елисейския дворец отслабва, докато френският парламент засилва склонността си към хаос, а засиленият натиск от улицата и агенциите за кредитен рейтинг ще повиши залога. Има и път, по който изборите просто стават неизбежни. Както мрачно отбеляза предшественикът на Макрон Никола Саркози, „едни и същи причини водят до едни и същи резултати“.

В крайна сметка по-важната новина тук е краят на епохата Макрон. Противоречията на едно десетилетие на реформи, които не са нито леви, нито десни, са напълно видими, а банкерът, превърнал се в президент, сега трябва да се опита да спаси положението, като се насочи и наляво, и надясно.

Предстоящите избори през 2027 г. наближават, но все още няма ясен наследник, който да поеме властта. И далеч от хаоса на парламентарната политика, мълчаливото бреме на дълговете, които ограничават инвестициите, и пенсионната система, обтегната до краен предел от поколението на бейби бумърите, продължава да нараства.

Когато Макрон беше нов на политическата сцена преди десетилетие, той представи убедителна визия за амбициозно поколение, за което работата не беше мръсна дума, реформите бяха от съществено значение, а зависимостта от Китай и САЩ беше задънена улица. Тогава неговата мантра беше „стабилност“. Този момент вече е отминал безвъзвратно.