Преоткриване на обществения договор, или какво ще получат хората, когато работата изчезне

В продължение на десетилетия общественият дебат се е крепил на утешителната аритметика, че като се създават достатъчно работни места и обществото ще е спокойно. Логиката е проста – заетостта е равносилна на стабилност. Работата от всякакъв вид е равносилна на цел.

Тези сметки вече не важат, пише reinvantage.org.

В столиците и конферентните зали все още се чува сериозно говорене за създаване на работни места – колко позиции ще отключи тази инвестиция, колко работни места ще генерира онази политика. Това е езикът на епоха, когато същността на труда се променяше бавно и институциите можеха да се справят с темпото.

Днес работата мутира по-бързо от системите, предназначени да я организират. Социалният договор се разпада не защото хората не желаят да работят, а защото самата работа вече не предоставя това, което някога е обещавала: смисъл, сигурност и принадлежност.

Технологиите ускоряват този разрив, но не го причиняват. Много преди изкуственият интелект да влезе в заседателните зали, много работни места вече бяха станали крехки, трансакционни и странно кухи. Производителността се повиши, но ангажираността не се. Данните за заетостта изглеждаха здрави. Доверието – не толкова.

Изкуственият интелект просто премахва останалите илюзии.

Стойност на работата, а не количество

Многократно се повтаря, че преквалификацията ще спаси заетостта. Че ако работниците се учат достатъчно бързо, променят се достатъчно често, адаптират се достатъчно усилено, системата ще се ребалансира. Това е успокояващ разказ, но и непълен.

Преквалификацията е важна, но няма да спаси всички. Не всяка работа може да бъде устойчива на промени в бъдещето. Не всяка изместена позиция ще бъде заменена с нещо също толкова стабилно, ценно или смислено.

Неудобната истина е, че правителствата все още оптимизират количеството на работните места, когато истинският дефицит е стойността на работата. Ние броим създадените работни места, а не подобряването на живота. Ние празнуваме нивата на заетост, като игнорираме несигурността. Ние се обсебваме от статистиката за заетостта, докато тихо приемаме, че голяма част от предлаганата работа вече не поддържа достоен и приличен живот.

Същевременно бизнесът говори красноречиво за целите, но проектира оперативни модели, които третират хората като регулируеми входни данни. Автоматизацията се представя като освобождаване (от досадни задължения най-вече, но често и от хора). Твърде често обаче това поражда безпокойство.

Лидерите се питат как технологиите могат да изпълняват задачите и по-рядко рядко – как променят идентичността. Когато работата изчезне, тя се представя като повишаване на ефективността. За засегнатите това е нещо съвсем различно.

Образованието е не по-малко изложено на риск. Продължаваме да подготвяме хората за позиции, които може да не съществуват, кариери, които може да се фрагментират, и кариерни стълби, които вече не се опират на нищо солидно. Ученето през целия живот е с право подкрепяно, но да се научиш да правиш какво – и с каква цел?

Адаптивността сама по себе си не е визия. Липсва сериозен разговор за самия обществен договор.

Нови предположения

През по-голямата част от следвоенния период обществената сделка е имплицитна, но ясна: допринасяй чрез работа и системата ще те възнагради със сигурност, статус и чувство за място и принадлежност. Тази сделка предполага стабилни работодатели, предвидими кариери и широко споделено разбиране за напредък. Нито едно от тези предположения сега не е валидно.

Преоткриването, следователно, не може да спре до програми за умения или инициативи за работната сила. То трябва да се разпростре до това как определяме приноса, как разпределяме сигурността и как разпознаваме стойността отвъд платената заетост.

Грижата, креативността, изграждането на общност и ученето винаги са имали значение. Те просто бяха извън светлината на прожекторите на формалната икономика. С намаляването на традиционния труд тези форми на принос стават все по-важни, а не по-малко важни за социалното сближаване.

Това не е аргумент за носталгия, нито за отстъпление. Работата ще продължи да има значение. Целта ще продължи да има значение. Връзката между двете обаче вече не може да се приема за даденост.

Общество, готово за бъдещето, е това общество, което отделя достойнството от трудовия статус, сигурността от постоянната производителност и ценността от длъжностните наименования.

Това изисква смелост от всички страни. Правителствата трябва да преминат отвъд броенето на работните места и да започнат да проектират системи, които гарантират стабилност и смисъл, дори когато работните места се колебаят. Предприятията трябва да се справят с човешките последици от ефективността, не само с финансовите. Образованието трябва да подготви хората не само да се адаптират, но и да се справят с несигурността с възможности за действие.

Въпросът, който сега трябва да си зададем, не е колко работни места можем да създадем, а какво дължим на хората, когато работата изчезне? Този отговор ще определи дали няма да се стигне до бавно разпадане на доверието.