Фиксирането на Фед върху инфлация от 2% е рисковано

Очаква се Федералният резерв на САЩ да запази лихвените проценти без промяна на заседанието си следващата седмица. Зад кулисите обаче се разиграва нещо много по-съществено за благосъстоянието на САЩ: прегледът на рамката на паричната политика на Фед.

Тази оценка на комуникацията, стратегията и политическите инструменти на централната банка започна миналата година и се очаква да приключи през август. Тя има за цел да гарантира, че действията и думите на паричния орган са ефективни при изпълнението на задължението му за поддържане на максимална заетост и ценова стабилност, пише анализаторът Мохамед Ел-Ериан за Bloomberg.

Подобен преглед, осъществен през 2020 г., се оказа до голяма степен неуместен, тъй като неговите „дългосрочни цели и стратегия на паричната политика“ бяха изпреварени от събития като пандемията от Covid-19 и други предизвикателства. Този път твърдостта, с която беше определен конкретен параметър на прегледа, рискува да затрудни Фед.

Централната банка трябва да се поучи от опита до момента, както и да усвои безпрецедентните промени в икономическия пейзаж. В допълнение към значителните текущи структурни промени както във вътрешен, така и в глобален план, администрацията на президента Доналд Тръмп може да преобърне съществуващия ред и да промени из основи парадигмата на работа на компаниите, правителствата и централните банки. И все пак от самото начало Фед настоява, че начинът, по който определя ценовата стабилност, по думите на председателя Джером Пауъл „не е на дневен ред“.

На пръв поглед това е логично. Настоящата инфлационна цел от 2% е една и съща за много парични органи, включително Европейската централна банка (ЕЦБ) и Английската централна банка (АЦБ). От раждането си в експеримента с инфлационното целеполагане в Нова Зеландия в началото на 90-те години на ХХ век тя служи добре на съвременното централно банкиране. Освен това, тъй като е произволна по своята формулировка, не съществува съгласуван аналитичен подход за определяне на алтернатива.

И все пак оперативният контекст се е променил радикално. Най-същественото е, че светът вече не е подложен на многогодишната поредица от положителни шокове в предлагането, които са резултат от навлизането на Китай в световната икономика и разпадането на Съветския съюз. През последните няколко години икономиките по света са изправени пред по-чести и по-силни отрицателни сътресения в предлагането. В перспектива тази тенденция се засилва.

Отхвърляйки всякакъв анализ на това дали целта от 2% остава подходяща, Фед рискува да се окаже в позиция, подобна на тази на правителството на Великобритания. В навечерието на изборите през юли Лейбъристката партия изключи всякакви увеличения на данъка върху доходите и този върху добавената стойност. Тази грешка лиши правителството на министър-председателя Кийр Стармър от гъвкавостта, от която се нуждаеше, за да се справи с наследените от него фискални предизвикателства по начин, насърчаващ растежа. Първата серия от важни бюджетни съобщения през октомври миналата година натовариха един-единствен източник на приходи - националните осигурителни вноски.

Подобно на британското правителство, Федералният резерв може да се окаже прекалено ограничен от настоящата си инфлационна цел и по невнимание да рискува съпътстващи щети и непредвидени последици.

За разлика от британското правителство обаче централната банка на САЩ не разполага с инструментите, с които да стигне „по-далеч и по-бързо“ - както обеща британският финансов министър Рейчъл Рийвс - и да се стреми към структурно подобряване на растежа чрез инвестиции в инфраструктура, реформа на планирането и дерегулиране. Инструментите на Фед не оказват пряко въздействие върху производителността.

Получих две основни възражения срещу моето предложение Фед да възприеме по-гъвкава позиция по отношение на своята инфлационна цел.

Първо, преразглеждането на целта би навредило на доверието в централната банка в момент, когато инфлацията постоянно надхвърля съществуващата цел в продължение на почти четири години. Това би могло да разколебае инфлационните очаквания и да подкопае ефективността на паричната политика.

Второ, на практика Фед вече е проявявал гъвкавост по отношение на целта си. Ако случаят не беше такъв, сегашната инфлационна ситуация щеше да подхрани широки пазарни спекулации за времето на следващото повишение на лихвения процент, а не на следващото му понижение.

И двата аргумента са разумни, но не са със задължителен характер.

Ако говорим за доверието, политическият риск за независимостта на Фед и вредата за икономиката биха могли да бъдат много по-големи, ако централната банка провежда прекалено строги политики, които многократно подкопават максималната заетост. Що се отнася до възможността Фед да казва едно, а да прави друго, не бих се изненадал, ако това вече е факт. Проблемът е, че това работи в дългосрочен план само ако е мост към по-устойчива позиция, а аз поставям под въпрос уместността и жизнеспособността на целта от 2% в нашия структурно променящ се свят.

Онези, които ме познават през цялата ми академична и професионална кариера, може би ще се изненадат да чуят как се застъпвам за това Фед да бъде отворен към възможността за по-висока инфлационна цел. По-конкретно, диапазон от 0,5 процентни пункта с долна граница малко над 2%, около 2,25% или 2,5%. Подобна промяна би могла да се осъществи по начин, който свежда до минимум възможните сътресения.

Изводът е прост. Най-значимата централна банка в света трябва да има потенциала да действа като трайна крепост на ценовата и финансовата стабилност и като носител на максимална заетост и трайно икономическо благополучие. Да се пренебрегва всякакъв вътрешен преглед на нейната инфлационна цел е неразумно. Това рискува не само да навреди неоправдано на работните места и доходите, нещо повече: може да доведе и до неволно намаляване на институционалния авторитет и политическата автономност на Фед.